Не би трябвало да има никакво значение, но имаше. Не че Шатобриан беше някакъв забутан автор, но ме покърти това, че Хектор бе чел тази книга, че бе навлязъл в същия лабиринт от спомени, в който бях бродил аз през последните осемнайсет месеца. Това беше някак си още една допирна точка между нас, още една брънка във веригата от случайни срещи и чудновати съответствия, които ме бяха привлекли към него от самото начало. Свалих първия том от рафта и го отворих. Знаех, че с Алма трябва да бързаме, но не можех да устоя на изкушението да прокарам ръце по две-три страници, да докосна някои от думите, които Хектор бе чел в тишината на тази стая. Отворих я някъде по средата и видях, че едно от изреченията е деликатно подчертано с молив. Les moments de crise produisent un redoublement de vie chez les homines. Моментите на криза пораждат у хората удвоена жизненост. Или може би по-прямо: хората започват да живеят, едва когато гърбът им е опрян в стената.
Излязохме бързешком навън в горещата лятна сутрин със сандвичите и студените напитки. Преди ден бяхме шофирали през опустошителна нюингландска буря. Сега се намирахме в пустинята, вървяхме под безоблачно небе, вдишвахме тънкия въздух, лъхащ на хвойна. Видях вдясно дърветата на Хектор, а докато заобикаляхме градината, във високата трева зазвъняха цикади. Земята бе напръскана с еньовчета, злолетница, бял равнец. Чувствах се превъзбуден, изпълнен с някаква налудничава решимост, смесица от страх, очакване и щастие — сякаш имах три мозъка и всички работеха едновременно. Гигантски планини се възправяха в далечината като стена; в небето кръжеше ястреб; на един камък кацна синя пеперуда. Не бяхме изминали и осемдесет метра от къщата, но вече чувствах как по челото ми избива пот. Алма ми посочи продълговата, едноетажна кирпичена постройка с напукани циментови стъпала и бурени, избуяли пред входа. Тук спели актьорите и техниците, докато се правели филмите, каза тя, но сега прозорците бяха заковани, а водата и електричеството — спрени. Комплексът за постпродукция беше още четирийсет метра нататък, но вниманието ми привлече сградата зад него. Звукозаписното студио бе огромна конструкция, грамадно кубично бяло петно, искрящо на слънцето, и в тази обстановка ми изглеждаше странно, по-скоро като самолетен хангар или гараж за камиони, отколкото като място, където се правят филми. Импулсивно сграбчих ръката на Алма, потърсих бързо пръстите й и ги сплетох с моите. Какво ще гледаме най-напред, попитах.
„Вътрешният живот на Мартин Фрост“.
Защо точно това, а не друго?
Защото е най-краткият. Ще успеем да го изгледаме до края и ако Фрида още не се е върнала, когато свършим, ще продължим със следващия по краткост. Не можах да измисля как иначе да го направим.
Моя е вината. Трябваше да дойда тук още преди месец. Не можеш да си представиш колко глупаво се чувствам.
Писмата на Фрида не звучаха особено гостоприемно. На твое място и аз щях да се поколебая.
Не можех да приема, че Хектор е жив. А после, след като веднъж го приех, не можех да приема, че е на смъртно легло. Тези филми стоят тук от години. Ако бях реагирал незабавно, можех да ги изгледам всичките. Можех да ги видя по два пъти, по три пъти, да ги науча наизуст, да ги смеля. Сега препускаме с един-единствен. Това е абсурдно.
Не се самобичувай, Дейвид. Месеци наред ги убеждавах, че трябва да дойдеш в ранчото. Ако някой има вина, то това съм аз. Аз се забавих. Аз се чувствам глупаво.
Алма отвори вратата с нов ключ от връзката и в мига, в който прекрачихме прага и влязохме в сградата, температурата падна с десет градуса. Климатикът беше включен и освен ако не го оставяха така през цялото време (в което се съмнявах), явно Алма беше дошла дотук по-рано сутринта. Изглеждаше незначителен факт, но след като помислих върху него няколко секунди, изведнъж ужасно я съжалих.