В седем или седем и половина бе изпратила Фрида с тялото на Хектор и след това, вместо да се качи горе и да ме събуди, беше отишла в сградата за постпродукция да включи климатика. Следващите два часа и половина бе седяла тук сама, беше оплаквала Хектор в постепенно изстиващата сграда, неспособна да се изправи отново пред мен, преди да си е изплакала очите. В тези часове сме могли да гледаме един филм повече, но тя не е била готова да започнем и по този начин част от деня бе изтекла между пръстите ни. Алма не беше твърда. По-смела беше, отколкото си мислех, но не беше твърда, и когато я последвах през хладния коридор към прожекционната, най-сетне разбрах колко ужасен ще бъде този ден за нея, колко ужасен е бил вече досега.
Врати отляво, врати отдясно; но нямаше време да отворя която и да било, нямаше време да влизам и да се ровя из работилницата на звукозаписното студио, нямаше време дори да попитам дали оборудването е още там. В края на коридора свихме вляво и тръгнахме по друг коридор — стените бяха необлицовани, от кухи бетонни блокове (бледосини, това си го спомням) — и накрая влязохме през двукрила врата в малката зала. Имаше три реда тапицирани столове със сгъваеми седалки — приблизително по осемдесет на ред — и подът леко се спускаше надолу. Екранът беше завинтен върху стената, без сцена или завеса отпред — правоъгълник от непрозрачна бяла пластмаса с мънички дупчици и ослепителен блясък. Зад нас беше прожекционната кабина, залепена за задната стена. Лампите в залата работеха; когато се обърнах и погледнах нагоре, най-напред забелязах, че има два прожектора и че всеки е зареден с филмова ролка.
С изключение на няколко дати и цифри, Алма не ми каза почти нищо за филма. „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бил четвъртият филм, направен от Хектор в ранчото, и след като приключил със снимките през март 1946 година, той работил върху него още пет месеца, преди да разкрие окончателната версия пред публика от няколко души на 12 август. Траел четирийсет и една минути. Както и останалите филми на Хектор, „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бил заснет на черно-бяла лента, но се отличавал някак си от другите по това, че би могъл да бъде класифициран като комедия (или като филм с комични елементи) и затова бил единственото от късните му произведения, което имало някаква бегла прилика с двулентовите му смехории от двайсетте. Била го избрала заради времетраенето, но това не значело, че не е добро въведение към останалите. Майка й изиграла първата си роля за Хектор в този филм и макар навярно това да не било най-амбициозното им творение, то било може би най-чаровното. За момент Алма извърна поглед. После си пое дълбоко дъх, обърна ми гръб и каза: Фей е била толкова жива тогава, толкова енергична. Никога няма да се уморя да я гледам.
Очаквах да продължи, но това беше единственият й коментар, единствената забележка, която можеше донякъде да мине за субективно мнение. Тя помълча още малко, после отвори кошницата и извади оттам тетрадка и химикалка — химикалката имаше фенерче, за да можеш да пишеш в тъмното. Просто ако ти хрумне да отметнеш нещо, каза. Докато взимах двата предмета, тя се приведе и ме целуна по бузата — някаква такава ученическа целувчица, — после се обърна и тръгна към изхода. След двайсет секунди чух почукване. Погледнах нагоре и я видях отново да ми маха от остъклената прожекционна кабина. И аз й махнах в отговор — може би дори й пратих въздушна целувка — и после, тъкмо докато се намествах по средата на първия ред, Алма приглуши светлините. Не излезе от кабината, преди да свърши филмът.
Трябваше ми известно време, докато навляза във филма, докато разбера какво става. Действието бе заснето с такъв безизразен реализъм, с такова скрупульозно внимание към подробностите на ежедневието, че не успявах да достигна до магията, заложена в сърцевината на историята. Филмът започваше като най-обикновена любовна комедия и в първите дванайсет-петнайсет минути Хектор се придържаше към мухлясалите клишета на жанра: случайната среща на мъжа и жената, недоразумението, което ги раздалечава, внезапният обрат и експлозията на желанието, гмурването в делириума, появата на затруднения, борбата със съмнението и преодоляването на съмнението — и всичко това водеше (така поне си мислех) към триумфална развръзка. Но после, след като вече бях изгледал към една трета от филма, осъзнах, че грешно съм го разбрал. Въпреки привидностите, действието не се развиваше в Тиера дел Суеньо, нито пък в ранчото „Блу Стоун“. Развиваше се вътре в главата на един мъж — и жената, влязла в неговата глава, не беше реална жена. Беше дух, образ, роден от въображението на мъжа, ефимерно създание, изпратено да му стане муза.