— Не — отвърна шепнешком Монтоя.
— Шшт! — изсъска жената.
— Колко дълго трая срещата ви с Киврин?
— От десет до момента, в който тя трябваше да отиде в болницата — около три струва ми се — прошепна Монтоя.
— Шшт!
— Трябва да ходя да чета Молитвата към Великия дух — прошепна Монтоя, стана и тръгна по пътеката между столовете.
Тя си прочете индианската молитва, след което майсторките по камбаните, с бели ръкавици и решителни изражения, изсвириха „О, ти, Иисусе, който бродиш по света“, което до голяма степен звучеше като подрънкването на тръбите на пещта.
— Леле, тия са абсолютно ужасни — прошепна Колин иззад дневния си ред.
— Това е атонална мелодия от края на двайсети век — прошепна Дануърти в отговор. — Целта е да звучи тъкмо ужасяващо.
Когато майсторките по камбаните започнаха да поприключват, Дануърти се качи на певницата и прочете дела си от Писанието.
— „А през онези дни излезе заповед от Кесаря Августа да се напише всичката вселенна…“
Монтоя се изправи, шмугна се покрай Колин към граничната пътека и се изниза през вратата. Дануърти искаше да я попита дали въобще се е виждала с Бадри в понеделник или вторник и дали познава някой американец, с когото той би могъл да е имал контакт.
Можеше да я попита и на другия ден, когато я засечеше в болницата за кръвните проби. Беше открил най-важното нещо — че Киврин не се беше засичала с Бадри в понеделник следобед. Монтоя му беше казала, че е била с нея от десет до три, когато Киврин е тръгнала за амбулаторията. До това време Бадри все още беше бил в „Балиол“ за срещата си с него, а от Лондон се е бил върнал около дванайсет, значи не бе възможно да я е заразил по никакъв начин.
— „Но рече им ангелът: Не бойте се, защото, ето, благовествувам ви радост голяма, която ще бъде на всичките люде…“
Никой като че ли не го слушаше. Жената, която се беше сопнала на Колин, се бореше с шлифера си, за да излезе от него, а всички останали вече се бяха отървали от своите и си духаха с листовете с дневния ред.
Той се замисли как Киврин миналата година беше коленичила на каменния под и се беше вторачила остро, съсредоточено в него, докато той четеше. Тя също не го беше слушала. Тя си беше представяла Бъдни вечер през 1320 година, когато Светото писание е било на латински и по прозорците бяха трептели истински свещи.
Дали бе точно така, както си го беше представяла? После се сети, че при нея сега не е Бъдни вечер. Там, където тя беше сега, до Бъдни вечер имаше още две седмици. Ако наистина беше там. И ако всичко беше наред с нея самата.
— … „А Мариам съхраняваше всички тези речи, и размишляваше за тях в сърцето си.“
Имамът обяви часовете за коледните служби във всички църкви и прочете бюлетина на Националната служба по здравеопазването за избягване на контакти със заразени хора. Пасторът започна проповедта си.
— Има такива хора — започна той с упорито вперен поглед в свещеника от Светата реформирана църква, — които вярват, че болестите са наказание от Бога, но въпреки това Иисус е отдал целия си живот на това да лекува болните и ако сега беше тук, аз не се съмнявам, че щеше да излекува заразените с този вирус, както е излекувал самарянските прокажени — след което продължи с десетминутна лекция за това как може човек да се предпази от инфлуенца, като изреди симптомите, а после обясни и механизма на предаване по въздушно-капков път.
— Пийте течности и си почивайте — завърши той като протегна ръцете си над амвона, сякаш това беше благословителната част от проповедта, — и при най-малкия знак за наличие на тези симптоми се обадете на лекаря си.
Майсторките по камбаните отново си сложиха белите ръкавици и акомпанираха на органа в „Ангели от владенията на славата“, което, трябва да се признае, звучеше познато.
На амвона се качи и свещеникът от Преобразуваната унитарианска църква.
— Точно в тази нощ преди две хиляди години Бог изпрати Своя Син, Своето ценно отроче, в нашия свят. Можете ли да си представите каква невероятна любов е способна на такава жертва? В онази нощ Иисус е напуснал Божия дом, за да влезе в един свят, изпълнен с опасности и болести. — После продължи: — Тръгнал е като чисто и непорочно дете, без да знае нищо за злото, за предателството, на което е щял да се натъкне. Как е могъл Бог да изложи единствения Си Син, Своето безценно отроче, на такава опасност? Отговорът е любов. Любов.
— Или незнание — промълви Дануърти под носа си.
Колин вдигна съсредоточения си в „гобстопъра“ поглед и го зяпна.