— Тук ли ще идват? — попита Роузмунд и стана. Ръкоделието й падна на пода.
Еливис и Имейн я изгледаха така, сякаш съвсем бяха забравили за нея, после Еливис рязко каза:
— Лейди Катрин, нямаше ли да водите децата да събирате зеленика?
— Не можем да отидем без Гавин — каза Агнес.
— Отец Рош може да дойде с вас — отвърна Еливис.
— Да, милейди — каза Киврин и хвана Агнес за ръка, за да я изведе от стаята.
— Тук ли ще идват? — попита пак Роузмунд. Страните й бяха придобили същия цвят като тези на майка й.
— Не знам — отговори Еливис. — Тръгвай със сестра си и лейди Катрин.
— Ще си яздя Сарацин! — извика Агнес, отскубна се от ръката на Киврин и изхвърча от залата.
Роузмунд понечи да каже нещо, но се отказа и отиде да си вземе пелерината от коридора зад паравана.
— Мейзри — рече Еливис, — масата вече изглежда съвсем чиста. Иди да донесеш солницата и сребърния поднос от шкафа на тавана.
Жената със скрофулозата и Мейзри побързаха да излязат от стаята и Киврин бързо облече и завърза пелерината си, защото се страхуваше, че лейди Имейн може да каже още нещо за нападението над нея. И двете жени обаче останаха безмълвни. Стояха прави. Имейн продължаваше да усуква парцала. Очевидно изгаряше от нетърпение Киврин и Роузмунд да излязат.
— Дали… — започна Роузмунд, но после хукна подир Агнес.
Киврин последва момичетата с бърза крачка. Гавин го нямаше, но тя беше получила разрешение да отиде в гората. А също така и разрешението отецът да отиде с тях. Роузмунд беше казала, че Гавин го бил срещнал по пътя, докато я докарвал в къщата. Можеше пък да го е завел и до полянката.
Тя изтича към конюшнята, уплашена, че в последния момент Еливис може да се провикне, че е променила решението си, че Киврин още не оздравяла и че гората е твърде опасно място.
Момичетата очевидно също се страхуваха от подобно развитие на нещата. Агнес вече беше яхнала понито си, а Роузмунд тъкмо затягаше каишката на седлото на кобилата си. Понито не беше никакво пони — беше си як дорест кон, съвсем малко по-дребен от кобилата на Роузмунд, и Агнес сякаш беше литнала в облаците на седлото с висока облегалка. Момчето, което беше съобщило на Еливис за предния крак на кобилата й, държеше поводите.
— Недей да зяпаш, Коб! — сопна му се Роузмунд. — Оседлай пъстрия жребец за лейди Катрин!
То се подчини незабавно и пусна поводите. Агнес се наведе напред и ги сграбчи.
— Не кобилата на мама! — рече Роузмунд. — Жребеца!
— Ще ходим до църквата, Сарацин — рече Агнес. — Ще кажем на отец Рош, че ще отидем с него, а след това ще пояздим малко. — Тя се наведе да поглади подрязаната грива на понито и Киврин едва потисна порива си да посегне да я хване.
Малката очевидно яздеше отлично — нито Роузмунд, нито момчето, което оседлаваше жребеца, не й обърнаха никакво внимание — но изглеждаше толкова миниатюрна, кацнала върху високото седло с ботушките си от мека кожа във високо вдигнатите стремена, пък и сигурно беше толкова способна да язди внимателно, колкото и да ходи бавно.
Коб оседла жребеца, изведе го и зачака.
— Коб! — извика грубо Роузмунд. Той се наведе и направи стъпенка от събраните си длани. Роузмунд стъпи върху тях и се метна на седлото. — Недей да стоиш като празноглав пън! Помогни на лейди Катрин.
Той тръгна с бърза крачка, за да помогне и на Киврин. Тя се поколеба, потънала в неведение за това, което ставаше с Роузмунд. Тя явно се беше разстроила от новината, че Гавин е отишъл при сър Блоет. Киврин си беше мислила, че тя не знае нищо за процеса на баща си, но може би си даваше сметка за много повече неща, отколкото предполагаха и Киврин, и майка й, и баба й.
„Един толкова влиятелен мъж като сър Блоет“, беше казала лейди Имейн, а също така „благоволението му, което може да се окаже толкова нужно“. Може би поканата на лейди Имейн не беше толкова безобидна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Може би означаваше, че лорд Гийом е забъркан в много повече неприятности, отколкото очакваше Еливис, и Роузмунд — седнала тихо с ръкоделието си — беше усетила това.
— Коб! — сопна се отново Роузмунд, макар че той вече беше готов да помогне на Киврин. — Заради твоята несръчност ще изпуснем отец Рош!
Киврин се усмихна утешително на Коб. Едно от първите неща, на които беше настоял господин Дануърти, бяха уроците по езда, в които тя се беше представила доста добре. Дамското седло, което беше истинска приказка, беше изобретено едва през 1390 година, а средновековните седла имаха висок преден и заден лък. Нейното в този момент беше дори с още по-висока облегалка, отколкото онова, на което се беше учила.