Агнес се насочи право към преградата, притисна лице към изрязаното дърво и извика:
— Отче Рош! — след това се обърна и обяви: — Не е тук, лейди Киврин. Може би е в къщата си. — И хукна през вратичката на свещеника.
Киврин беше сигурна, че Агнес не бива да прави това, но не можеше да стори нищо друго, освен да я последва през църковния двор към най-близката къща.
Сигурно тя беше на свещеника, защото Агнес вече беше застанала отпред и крещеше „Отче Рош!“, а и разбира се, че домът на свещеника ще бъде точно до църквата, но независимо от това Киврин беше изненадана.
Къщата беше също толкова порутена, колкото и колибата, където тя се беше подслонила, а и не по-голяма по размери. Свещеникът по принцип трябваше да получава дял от зърнената реколта и животните на всички, но в тесния двор нямаше никакви животни с изключение на няколко проскубани пилета. В предния край бяха стоварени само няколко тънки цепеници.
Агнес беше започнала да хлопа по вратата, която изглеждаше също толкова паянтова, колкото и тази на съборетината, та Киврин се притесни, че Агнес ще я събори и ще влезе направо, но преди да е успяла да стигне до нея, малката се обърна и каза:
— Може пък да е при камбанарията.
— Не, мисля, че няма да е там — рече Киврин и хвана ръката на Агнес, за да е сигурна, че детето няма да тръгне да вършее из двора. Двете тръгнаха обратно към дървената порта с навеса. — Отец Рош няма да бие камбаната преди вечернята.
— Може и да я бие — възпротиви се Агнес и източи врат, сякаш вече я чуваше.
Киврин също се вслуша, но нямаше никакъв подобен звук, и изведнъж тя си даде сметка, че камбаната на югозапад е замлъкнала. Докато тя беше лежала болна от пневмония, онази камбана беше удряла почти непрестанно. Беше я чула и при второто си посещение на конюшнята в търсене на Гавин, но не си спомняше да я е чувала оттогава.
— Чухте ли, лейди Киврин? — попита Агнес, издърпа ръката си и хукна, но не към камбанарията, а около църквата — към северната й част. — Виждате ли? — изврещя тя и посочи. — Не е тръгнал.
Шумът идеше от бялото магаре на свещеника, което си зобаше от плевелите, подали се под снежната покривка. Магарето си имаше поводи от въже, а на гърба му бяха метнати няколко чувала от зебло, които очевидно бяха празни и очевидно бяха приготвени за зелениката и бръшляна.
— Той е в камбанарията, казвам ви — рече Агнес и хукна натам.
Киврин я последва около църквата, после през двора, за да види как момиченцето изчезва в камбанарията. Тя зачака, потънала в размисъл къде още трябва да претърсят. Може би отец Рош се грижеше за някой болен в някоя от колибите.
Киврин долови леко раздвижване в прозореца на църквата. Светлинка. Може би отецът се беше върнал, докато те бяха разглеждали магарето. Тя побутна вратата на свещеника и надникна вътре. Пред статуята на св. Катерина, беше запалена свещ. Киврин виждаше мъждивата й светлинка в краката на статуята.
— Отец Рош? — повика тя тихо. Не получи никакъв отговор. Тя пристъпи вътре, като остави вратата да се затвори след нея, и тръгна към статуята.
Свещта беше поставена между доста масивните стъпала на статуята. Грубото лице и косата на св. Катерина бяха в сянка, надвиснали като крило над малката фигура на възрастен, която трябваше да изобразява малко момиченце. Тя коленичи и взе свещта. Беше запалена току-що.
Киврин погледна към нефа. Със свещ в ръка не можеше да види нищо. Пламъкът осветяваше само пода и забрадката на света Катерина, но останалата част от кораба оставаше в пълен мрак.
Киврин направи няколко крачки към нефа все още със свещта в ръка.
— Отче Рош?
В църквата цареше пълна тишина, също като в гората, когато Киврин беше направила спускането. Прекалено тихо, сякаш имаше някой, който стои до гробницата или зад някоя от колоните и чака.
— Отец Рош? — извика тя съвсем ясно. — Тук ли сте?
Отговор не получи, остана само крещящата, изпълнена с очакване тишина. „В гората нямаше никого“ — каза си тя и направи още няколко крачки в мрака. До гробницата нямаше никого. Съпругът на Имейн лежеше с кръстосани на гърдите ръце и меч, положен до него, потънал в мир и спокойствие. До вратата също нямаше никого. Въпреки заслепяващата светлина на свещта Киврин вече беше сигурна — вътре нямаше никого.
Тя чуваше ударите на сърцето си, както беше станало в гората, толкова силни, че спокойно можеха да заглушат шума от стъпки, от дишане, от човешко присъствие на някой, който стои и чака. Тя се извъртя и при това движение свещта изписа огнена следа.