„Сигурно ми е говорил на латински“ — помисли си тя, защото гласа му помнеше със сигурност. Това беше гласът, който й беше прочел последното причастие, гласът, който й беше казал да не се страхува. И тя беше престанала да се страхува. При звука на този глас сърцето й престана да бие така лудешки.
— Не, никой не е болен — каза Агнес. — Искахме да дойдем с вас за бръшлян и зеленика. Лейди Киврин, Роузмунд, Сарацин и аз.
При думите „лейди Киврин“ отец Рош се извърна, видя я да стои до колоната и остави Агнес на земята.
Киврин протегна ръка към колоната, за да се подпре.
— Извинете ме, отче — каза тя, — толкова съжалявам, че изпищях и побягнах от вас. Беше тъмно и не можах да ви позная…
Преводачът, който все още изоставаше с една крачка, преведе това като: „Въобще не ви знаех“.
— Тя не знае нищо — намеси се Агнес. — Лошият мъж я е ударил по главата и тя не помни нищо освен името си.
— Това вече съм го чувал — каза отецът, без да сваля поглед от Киврин. — Вярно ли е, че нямате никакъв спомен за това как сте се озовали сред нас?
Тя усети същия порив да му каже истината, който беше усетила и когато я беше попитал за името й. „Историчка съм — щеше й се да каже. — Дойдох, за да ви наблюдавам, но се разболях и не знам къде е мястото на спускането.“
— Тя не помни коя е — обясни Агнес. — Не помнеше и как се говори. Трябваше да я науча.
— Не си спомняте коя сте?
— Не.
— И нищо за идването си тук? — попита той.
На този въпрос поне можеше да отговори съвсем чистосърдечно.
— Не — отвърна тя. — Освен това, че вие и Гавин ме отведохте в господарската къща.
На Агнес разговорът очевидно започна да й става досаден.
— Можем ли да дойдем с вас да поберем бръшлян?
Той не даде никакъв знак, че я е чул. Протегна ръка, сякаш се канеше да благослови Киврин, но вместо това докосна слепоочието й и тя си даде сметка, че той е искал да направи точно това и докато бяха стояли пред гробницата.
— Вече нямате рана — рече той.
— Зарасна — обясни тя.
— Хайде да тръгваме вече — започна да го дърпа Агнес за ръката.
Той вдигна ръка, сякаш за да я докосне отново по слепоочието, но после се отказа.
— Не бива да се страхуваш — каза той. — Бог те е изпратил сред нас с добра цел.
„Не, не е — помисли си Киврин. — Въобще не ме е изпратил Той. Изпрати ме факултетът по медиевистика.“ Но се усети по-спокойна.
— Благодаря ви — рече тя.
— Аз тръгвам веднага! — каза Агнес и задърпа ръката на Киврин. — Идете да си вземете магарето — нареди тя на отец Рош, — а ние ще доведем Роузмунд.
Агнес тръгна през главния кораб и Киврин нямаше друг избор, освен да тръгне след нея, за да не й позволи пак да хукне нанякъде. Тъкмо преди да стигнат до вратата тя се отвори с гръм и трясък и през нея надникна примижала Роузмунд и каза:
— Заваля. Намерихте ли отец Рош?
— Заведе ли Блеки в конюшнята? — попита я Агнес.
— Да. Значи сте закъснели и отец Рош беше тръгнал?
— Не. Тук е и тръгваме с него. Беше в църквата и лейди Киврин…
— Отиде да си доведе магарето — прекъсна я Киврин, за да не й позволи да се впусне в разказ за това, което се беше случило.
— Аз много се изплаших оня път, когато ти ми скочи от тавана, Роузмунд — каза Агнес, но Роузмунд вече беше изтичала при коня си.
Не валеше, но във въздуха имаше ситни капчици мъгла. Киврин помогна на Агнес да се качи на коня си, след което се качи на своя жребец, като преди това стъпи на подпорите на портата. Отец Рош изведе магарето си и всички заедно тръгнаха по пътеката покрай църквата, след това нагоре през малката групичка дървета след нея, после през една поляна, покрита със сняг, докато накрая влязоха в гората.
— В тая гора има вълци — обади се Агнес. — Гавин уби един.
Киврин почти не я чуваше. Гледаше как отец Рош върви до магарето си и се опитваше да си спомни нощта, в която той я беше завел в господарската къща. Роузмунд беше казала, че Гавин го бил срещнал по пътя си и че той помогнал на Гавин да я докарат, но това не можеше да е вярно.
Той се беше навел над нея, докато тя беше седяла облегната на колелото на каретата. Тя помнеше лицето му. Беше й казал нещо, което тя не беше разбрала, а тя му беше отвърнала: „Кажете на господин Дануърти да дойде да ме прибере“.
— Роузмунд не язди по начин, който подобава на една девица — каза Агнес със строг тон.
Роузмунд беше отишла много напред и почти се беше изгубила от погледа им там, където пътят правеше завой. Беше спряла и сега ги чакаше нетърпеливо да я настигнат.