— Роузмунд! — извика Киврин и Роузмунд препусна назад в галоп. За малко да се блъсне в магарето, но после опъна юздите и спря.
— Не можем ли да се движим по-бързо? — попита тя, обърна коня и отново препусна напред. — Така няма да свършим, преди да е заваляло.
Вече яздеха през гъстата гора. Пътят беше малко по-широк от пътека за езда. Киврин оглеждаше дърветата и се опитваше да си спомни дали ги е виждала. Минаха покрай един гъсталак от върби, но той беше прекалено далеч от пътя, а съвсем близо до него се виждаше малко поточе, покрито с лед по краищата.
От другата страна на пътеката имаше голям явор, а зад него се виждаше редица самодивски дървета — бяха на толкова равномерно разстояние едно от друго, че можеше и да се били засадени. Киврин не си спомняше някога да е виждала всичко това.
Бяха минали по този път и тя се беше надявала, че нещо може да отприщи спомените й, но нищо, просто нищичко не й изглеждаше познато. Онази нощ беше прекалено тъмно, а тя самата се беше чувствала прекалено зле физически.
Единственото, което си спомняше със сигурност, беше спускането, макар че и то беше обгърнато в същата мъглява, някак нереална атмосфера като пътуването до господарската къща. Спомняше си полянка, дъб и гъсталак от върби. И лицето на отец Рош, наведено над нея, докато тя седеше облегната на колелото на каретата.
Сигурно е бил с Гавин, когато са я открили. Спомняше си ясно лицето му на светлината на огъня. И как беше паднала от коня точно на разклонението на пътя.
Още не бяха минали покрай никакво разклонение. Не беше видяла дори нито една пътека, макар и да знаеше, че пътеки има — за да свързват едно село с друго, за да водят към полетата и до колибата на болния ратай, когото беше отишла да види Еливис.
Изкачиха се по едно ниско възвишение, а когато стигнаха до върха му, отец Рош се обърна назад, за да види дали следват правилния път. „Той знае къде е мястото на спускането“ — помисли си Киврин. Беше се надявала, че той все пак ще има някаква представа, че Гавин му го е описал и му е казал кой път точно води до него, но не е било необходимо. Отец Рош вече е знаел къде е мястото на спускането. Той беше ходил там.
Агнес и Киврин стигнаха до върха на възвишението, но единственото, което Киврин видя, бяха дървета, а под тях — още повече дървета. Сигурно се намираха в гората Уичууд, но дори така да беше, около тях се простираха над сто квадратни километра, сред които бе скрито мястото на спускането. Тя никога нямаше да успее да го намери сама. При тази гъста растителност виждаше само на десетина метра.
Когато превалиха хълма и се озоваха в сърцето на гората, Киврин се изненада от гъстотата на растителността и дърветата. Тук очевидно нямаше никакви пътеки. Нямаше и почти никакви поляни, а там, където имаше, бяха покрити с паднали клони, преплетени гъсталаци и сняг.
Киврин беше сгрешила, че не разпознава нищо около себе си — оказа се, че в крайна сметка гората й е позната. Това беше гората, където се беше изгубила Снежанка, както и Хензел и Гретел и всичките там принцове. В нея имаше вълци, мечки и може би дори къщурки като тази на Баба Яга. Това беше мястото, откъдето бяха тръгнали всички приказки. И нищо чудно. Всеки можеше да се загуби в такава гора.
Рош спря и застана до магарето си. Роузмунд се върна в лек галоп при него, а Киврин и Агнес се изравниха с тях. Киврин се зачуди с неприятно усещане дали отецът не е объркал пътя. Щом обаче го настигнаха, той ги поведе през един гъсталак и излязоха на една още по-тясна пътека, която не се виждаше от пътя.
Роузмунд не можеше да задмине отец Рош и магарето му, без да ги избута в гъсталака, та се наложи да ги следва плътно, толкова плътно, че почти настъпваше задните копита на магарето, и Киврин отново се зачуди какво точно я тревожи. „Сър Блоет има много влиятелни приятели“, беше казала лейди Имейн. Беше го нарекла съюзник, но Киврин се питаше дали нещата стояха точно така и дали бащата на Роузмунд не й беше казал нещо за него, та така да се тревожи от идването му в Ашенкоут.
Повървяха известно време по пътеката, минаха покрай някакви върби, които приличаха на онези от мястото на спускането, след което свърнаха от пътеката, промушиха се през малка горичка от ели и се озоваха точно до едно дърво бодлива зеленика.
Киврин беше очаквала, че зелениката ще е на храсти като тези във вътрешния двор на „Брейзноуз“, но това тук беше дърво. Извисяваше се над главите им, разперило клони над множеството смърчове, а червените му плодове изпъкваха ярко на фона на лъсналите листа.
Отец Рош започна да сваля чувалите от гърба на магарето, а Агнес правеше опити да му помогне. Роузмунд измъкна от пояса си един нож с късо, но широко острие и започна да сече ниските клони, покрити с остри листа.