Киврин мина по снега от другата страна на дървото. Беше й се привидяло едно бяло петно, което можеше да е горичката от брези, но се оказа само един клон, паднал между две дървета и покрит със сняг.
Агнес се приближи, а след нея и отец Рош — държеше една доста зловеща на вид кама. Киврин си мислеше, че като знае вече кой е той, в главата й ще стане някаква трансформация, но той продължаваше да си прилича на главорез, извисил се над малката Агнес.
Отчето подаде на Агнес една от торбите.
— Дръж я отворена ето така — каза той и се наведе, за да й покаже как трябва да се подвие горната част на чувала, — а аз ще слагам клонките вътре. — И започна да сече клонки, без въобще да обръща внимание на бодливите листа. Киврин вземаше клонките от ръцете му и внимателно ги поставяше в чувала, за да не се начупят листенцата.
— Отче Рош — каза тя, — исках да ви благодаря за помощта ви когато бях болна, както и за това, че сте ме отвели в къщата, когато…
— Когато бяхте паднали — допълни той и рязко удари един заинатил се клон.
Тя беше възнамерявала да каже „когато ме нападнаха крадците“, поради което думите му я изненадаха. Спомни си как беше паднала от коня и се зачуди дали той се беше появил точно в онзи момент. Но ако беше така, това беше станало на доста голямо разстояние от мястото на спускането, което означаваше, че той няма да знае къде е. А тя го помнеше там, на мястото на спускането.
Нямаше никакъв смисъл да разсъждава.
— Знаете ли къде точно ме е намерил Гавин? — попита тя и задържа дъха си.
— Да — отвърна той и се захвана с поредния клон.
На Киврин й прилоша от обзелото я облекчение. Той знаеше къде е мястото на спускането.
— Далеч ли е оттук?
— Не — рече той и пречупи клона.
— Ще ме заведете ли там? — попита Киврин.
— Че защо ви е да ходите там? — намеси се Агнес. — Ами ако лошите са още там?
Рош я гледаше така, сякаш си задаваше същия въпрос.
— Мислех си, че ако видя мястото, може и да си спомня коя съм и откъде идвам — отговори Киврин.
Той й подаде клона, като го задържа така, че тя да може да го хване, без да се издраска.
— Ще ви заведа — рече свещеникът.
— Благодаря ви — каза Киврин. — Благодаря. — Тя напъха клона при останалите, а Рош завърза чувала и го метна на рамо.
Появи се и Роузмунд, повлякла своя чувал по снега.
— Още ли не сте готови? — попита тя.
Рош взе и нейния чувал и закрепи и двата на гърба на магарето. Киврин вдигна Агнес на понито й и помогна и на Роузмунд да се качи на своя кон, а отец Рош коленичи и подложи големите си ръце, за да може Киврин да стъпи на тях и да сложи крак в стремето.
Той й беше помогнал да се качи и на белия кон, когато беше паднала. Когато беше паднала. Тя си спомни как големите му ръце я бяха нагласили на седлото. Но дотогава бяха изминали доста дълъг път от мястото на спускането, а защо му е било на Гавин да води Рош на такова разстояние, за да му покаже мястото? Тя не си спомняше да се е връщала, но всичко беше толкова смътно и объркано. В бълнуването й може да й се е сторило много по-далеч, отколкото всъщност е било.
Рош поведе магарето обратно през елите до пътеката, след което тръгнаха по пътя, по който бяха дошли. Роузмунд го остави да върви напред, но по едно време каза с тон, който страшно приличаше на този на лейди Имейн:
— Къде е тръгнал сега? Бръшлянът не е натам.
— Отиваме да видим мястото, където е била нападната лейди Катрин — отвърна Агнес.
Роузмунд погледна Киврин с подозрение.
— Че защо ви е да ходите там? — попита тя. — И сандъците, и каретата ви вече са донесени в къщата.
— Тя мисли, че ако види мястото, ще започне да си спомня мъничко — обясни й Агнес. — Лейди Киврин, ако си спомните коя сте, ще трябва ли да се върнете у вас?
— Разбира се, че трябва — рече Роузмунд. — Трябва да се върне при семейството си на всяка цена. Не може да остане при нас завинаги. — Говореше така само за да предизвика Агнес, и успя.
— Може пък! — каза Агнес. — Ще ни бъде детегледачка!
— И защо й е да остава при такова пискливо бебе? — попита Роузмунд и пришпори коня си в по-бърз ход.
— Не съм бебе! — провикна се Агнес подире й. — Ти си бебе! — Тя се върна при Киврин. — Не искам да ме оставяте!
— Няма да те оставя — рече й Киврин. Хайде, отец Рош чака.
Той вече беше на пътя и щом и те стигнаха дотам, пое отново. Роузмунд вече беше избързала доста напред, хвърчеше по заснежената пътека и хвърляше около себе си фонтан от сняг.
Пресякоха едно малко поточе и стигнаха до едно разклонение: тази част от пътя, по която вървяха те, завиваше надясно, а другата продължаваше стотина-двеста метра почти право напред, а след това правеше остра чупка наляво. Роузмунд спря и остави коня си да тъпче нервно и да тръска глава, за да даде и тя израз на собственото си нетърпение. „Паднах от белия кон при едно разклонение на пътя“ — мислеше си Киврин, като се опитваше да си припомни дърветата, пътя, малкото поточе, въобще нещо. По пътеките, които кръстосваха гората Уичууд, имаше десетки разклонения, а тя нямаше причина да мисли, че точно това е въпросното, но то очевидно беше. Отец Рош пое надясно от разклонението, измина няколко метра, след което се шмугна през гъсталака с магарето си.