На мястото, където свърна от пътя, нямаше никакви върби, нито пък се виждаше хълм. Сигурно беше тръгнал по пътя, по който я е бе повел Гавин. Тя си спомни, че преди да стигнат до разклонението, бяха вървели доста дълго през гората.
Последваха го сред дърветата като Роузмунд се движеше най-отзад, но почти веднага трябваше да слязат от конете и да ги поведат пеша. Рош не вървеше по никаква пътека, поне доколкото можеше да види Киврин. Той си проправяше път през снега, промъкваше се под ниско сведените клони, от които по врата му падаше сняг, а по едно време се наложи да заобиколи голям гъсталак трънки.
Киврин се опита да запомни пейзажа, за да може след това да се ориентира и сама, но всичко около нея изглеждаше отчайващо еднакво. Докато имаше сняг, тя щеше да може да използва следите, които щяха да оставят. Щеше да се наложи да се върне още веднъж по този път преди да се е разтопил снегът, за да маркира несъществуващата пътека с резки, парчета дърво, парцалчета или нещо такова. Или трохи хляб, както бяха направили Хензел и Гретел.
Лесно можеше да се разбере как те, Снежанка и всичките принцове се бяха загубили в гората. Бяха минали само неколкостотин метра, а Киврин вече не можеше да каже в каква посока точно лежи пътят, нищо че виждаше оставените от тях самите следи. Хензел и Гретел може да се бяха лутали месеци наред, без въобще да намерят пътя към дома. Или пък къщурката на вещицата.
Магарето на отец Рош спря.
— Какво има? — попита Киврин.
Отец Рош поведе магарето си някъде встрани и го завърза за една елша.
— Тук е.
Това не беше мястото на спускането. Трудно можеше да се нарече полянка — имаше съвсем малко място, само защото един дъб беше разперил клоните си и така не позволяваше на другите дървета да се развият. Пространството под него беше почти като палатка, а самата земя — леко поръсена със сняг.
— Може ли да си запалим огън? — попита Агнес и се запъти към останките от предишен огън под клоните. До тях беше издърпан един дебел клон и Агнес седна отгоре му. — Студено ми е — каза тя и започна да подритва почернелите камъни.
Не беше горял много дълго. Съчките едва бяха започнали да се овъгляват. Някой беше нахвърлял отгоре шума и пръст, за да го изгаси. Отец Рош беше приклекнал пред нея, а потрепващата светлина беше играла по лицето му.
— Е? — рече Роузмунд нетърпеливо. — Спомняте ли си нещо?
Тя беше идвала тук. Спомняше си огъня. Тогава си беше мислила, че го приготвят за клада. Но не можеше да е било така. Рош беше ходил на мястото на спускането. Тя си спомняше как се беше навел над нея, докато тя беше седяла облегната на колелото на каретата.
— Сигурен ли сте, че Гавин ме е намерил точно тук?
— Да — отвърна той и се намръщи.
— Ако разбойникът дойде, ще го намушкам с камата си — каза Агнес като издърпа една от полуизгорените съчки и я размаха във въздуха. Почернелият край се отчупи. Агнес клекна до огнището, извади друга клечка, след което седна на земята, подпряна на падналия клон. Започна да стърже двете пръчки една о друга. Полетяха парченца овъглено дърво.
Киврин гледаше Агнес. Тя беше седяла, облегната на клона, докато те палеха огъня, а Гавин се беше надвесил над нея с почервеняла от огнените отблясъци коса и й беше казал нещо, което тя не беше разбрала. След това беше изгасил огъня, разравяйки го с ботушите си, при което се беше вдигнал пушек и я беше заслепил.
— Спомняте ли си нещо? — попита Агнес и подхвърли съчките сред камъните.
Рош продължаваше да я гледа намръщено.
— Зле ли ви е, лейди Катрин? — попита той.
— Не — отвърна тя и опита да се усмихне. — Беше само… Надявах се, че ако видя мястото, където съм била нападната, ще си спомня.
Той я изгледа някак сериозно, както беше сторил в църквата, след което се обърна и отиде при магарето си и каза:
— Хайде.
— Спомнихте ли си? — настояваше Агнес, която вече беше започнала да удря ръкавиците си една в друга. Целите се бяха изцапали от саждите.