— Лейди Киврин, елате веднага! — каза Агнес.
Може би снегът беше привел върбите и ковчежето всъщност беше по-навътре под тях. Киврин се наведе, хваната за тънките клони, и се опита да измете снега с ръка. Ковчежето обаче го нямаше. Беше разбрала това от самото начало. Върбите бяха предпазили треволяците и въобще цялата земя с клоните си. Имаше само няколко сантиметра сняг. „Но ако това е мястото, то трябва да е тук“ — мислеше си Киврин изтръпнала. Ако това е мястото!
— Лейди Киврин! — извика Агнес и Киврин се извърна да я погледне. Беше успяла да слезе от понито си и тичаше право към нея.
— Не тичай — викна Киврин, но още не беше изрекла думите, когато Агнес се спъна в нещо и политна.
От падането й беше секнал дъхът и когато Киврин и Роузмунд стигнаха при нея, тя още не беше успяла да се разплаче. Киврин я вдигна и я прегърна.
Агнес зяпна, пое дълбоко дъх и започна да пищи.
— Иди да доведеш отец Рош — обърна се Киврин към Роузмунд.
— Той вече идва — отвърна Роузмунд и Киврин обърна глава. Отчето тичаше тромаво надолу без магарето си. Киврин се опита да извика и на него „Не тичайте!“, но той и без това не можеше да я чуе от писъците на Агнес.
— Успокой се — рече Киврин. — Всичко е наред. Само малко ти излезе въздухът.
Отец Рош стигна при тях и Агнес незабавно се хвърли в прегръдките му. Той я притисна към себе си.
— Тихо, Агнъс — прошепна той с чудесния си, утешаващ глас. — Тихо. — Писъците й замлъкнаха до хълцания.
— Къде се удари? — попита Киврин, като изтупа снега от пелерината й. — Ръцете ли си ожули?
Отец Рош я обърна, както беше в прегръдката му, за да може Киврин да свали белите й кожени ръкавички. Ръцете й бяха силно зачервени, но не бяха одраскани. — Къде се удари?
— Никъде не се е ударила — каза Роузмунд. — Плаче, защото е бебе!
— Не съм бебе! — каза Агнес с такава ярост, че за малко да излети от ръцете на отец Рош. — Ударих си коляното в земята!
— Кое? — попита Киврин. — Същото, което си удари онзи ден ли?
— Да! Недей да го гледаш! — каза тя, когато Киврин посегна към крака й.
— Добре, няма — рече Киврин. Коляното беше хванало коричка. Сигурно я беше отлепила при това падане. Щом не кървеше толкова, че да се просмуче през кожения й чорап, нямаше смисъл да я изстудяват още повече като започнат да я събличат насред снега. — Но ще ми дадеш да погледна вкъщи, нали?
— А можем ли да си тръгваме вече? — попита Агнес.
Киврин огледа безпомощно гъсталака. Това трябваше да е мястото. Върбите, полянката, голото било. Това трябваше да е мястото. Може би бе поставила ковчежето много по-навътре в гъсталака, отколкото си мислеше, и снегът…
— Да тръгваме веднага! — каза Агнес и започна да хлипа. — Студено ми е!
— Добре — кимна Киврин. Ръкавиците на малката бяха твърде мокри, за да й ги сложи пак. Киврин свали своите, които беше взела на заем, и й ги даде. На Агнес й стигаха чак до под мишниците, което й достави такова удоволствие, че Киврин си помисли, че е забравила за болката в коляното, но когато отец Рош се опита да я качи на понито й, тя изхлипа:
— Искам да яздя с вас.
Киврин кимна и яхна жребеца си. Отец Рош й подаде Агнес, а понито поведе нагоре по склона. Магарето стоеше на билото, встрани от пътя, и пасеше тревичките, които се подаваха през тънката снежна покривка.
Киврин погледна отново към гъсталака през пелената от дъжд, опитвайки се да види полянката. „Сигурна съм, че това е мястото на спускането“ — каза си тя. Но не беше сигурна. Оттук дори хълмът изглеждаше някак различен.
Отец Рош хвана поводите на магарето и то незабавно се запъна, забивайки задните си копита в земята, но щом отчето обърна главата му и тръгна на обратно с поводите на понито в ръка, то го последва охотно.
При следващото разклонение отец Рош хвана левия път. По цялото му протежение имаше върби, дъбове, а в подножието на всеки хълм — кални локви.
— Сега вкъщи ли си отиваме лейди Киврин? — попита Агнес, разтреперана от студ.
— Да — отвърна Киврин и уви детето и със своята пелерина. — Коляното боли ли те още?
— Не. Не събрахме хич бръшлян. — Тя се поизправи и се извърна, за да погледне Киврин. — Спомнихте ли си се, когато видяхте мястото?
— Не — отвърна Киврин.
— Добре — рече Агнес и отново се отпусна в прегръдката й. — Значи ще останете с нас завинаги.
17.
Андрюс се обади на Дануърти чак следобед. Колин, разбира се, въобще не се подвоуми да стане безбожно рано, за да разгледа малкия си куп от подаръци.
— Цял ден ли ще останеш в леглото? — запита той, докато Дануърти търсеше слепешката очилата си. — Вече е почти осем.