— Зала за репетиции?
— Да, за да можем да упражняваме „Чикагския сюрприз“. Уредих със старшия свещеник на Христовата църква да го изсвирим за първи път тук за Нова година, но ни трябва зала, където да се упражняваме. На господин Финч вече му казах, че голямата зала в „Биърд“ ще ни свърши идеална работа…
— Общата стая на горните курсове.
— Но господин Финч каза, че тя вече се използва като склад за провизии.
Какви провизии? Според Финч всичко, освен брюкселското зеле, беше или изцяло, или почти на привършване.
— Каза ми също така, че аудиториите се пазят евентуално за лазарет. Трябва ни някое тихо и спокойно местенце, където можем да се съсредоточим. „Чикагският минорен сюрприз“ е една доста сложна пиеса. Промените в началото и края, както и водещите мотиви във финала изискват пълна концентрация. А освен това, разбира се, има и допълнителни хитринки.
— Разбира се — съгласи се Дануърти.
— Стаята не трябва да е голяма, но трябва да е напълно изолирана. Опитваме се да репетираме тук, в столовата, но през цялото време влизат и излизат хора и тенорката непрекъснато излиза от ритъм.
— Сигурен съм, че можем да открием нещичко.
— Разбира се, с тия седем камбани би трябвало да свирим тройни концерти, но миналата година „Северноамериканският съвет“ свириха „Филаделфийски троен“ тук и както разбирам, са се провалили. Тенорът изоставал с цял такт и удрял направо отвратително. Което е още една причина да се нуждаем от добра зала за репетиции.
— Разбира се — пак се съгласи Дануърти.
На вратата се появи госпожа Гадсън с едновременно свиреп и майчински вид.
— Извинете, но очаквам много важен междуградски разговор — каза той, стана така, че госпожа Тейлър се оказа между него и госпожа Гадсън, и се измъкна през аварийния изход. Андрюс не се беше обадил. Имаше само едно съобщение, от Монтоя.
— Каза да ти предам „няма значение“ — обясни Колин.
— И това е всичко? Не каза нищо друго?
— Не. Каза само: „Предай на господин Дануърти, че няма значение“.
Той се зачуди дали като по чудо не е открила Бейсингейм и не е получила подписа му, или просто е разбрала дали е „сьомга“ или „пъстърва“. Поколеба се дали да й позвъни, но се страхуваше, че точно тогава линиите ще решат да се освободят и Андрюс ще се опита да се обади.
Или заради Андрюс, или заради линиите обаждането бе чак в четири часа.
— Много се извинявам, че не можах да ви се обадя по-рано — каза Андрюс.
Картина още нямаше, но Дануърти чуваше, че при Андрюс има музика и глъч.
— До снощи ме нямаше, а освен това доста се поизпотих, докато се свържа с вас — обясни технологът. — Линиите са заети заради коледното пренатоварване. Опитах всичко…
— Искам да дойдеш до Оксфорд — прекъсна го Дануърти. — Трябва да ми разчетеш данните от едно фиксиране.
— Разбира се, сър — съгласи се Андрюс незабавно. — Кога?
— Колкото можеш по-скоро. Тази вечер.
— Оо — възкликна той недоволно. — А утре не става ли? Приятелката ми ще се върне късно тази вечер, та бяхме планирали да празнуваме Коледа утре, но мога да хвана някой влак следобеда или вечерта. Става ли така, или има някакво лимитирано време за данните от фиксирането?
— Те вече са получени, но технологът се разболя от нещо вирусно и ми трябва някой да ги разчете. — От другия край се чу внезапен изблик на смях. Дануърти повиши глас. — По кое време мислиш, че можеш да дойдеш?
— Не мога да ви кажа със сигурност. Мога ли да ви се обадя утре, за да ви кажа кога пристига влакът ми?
— Да, но той ще те отведе само до Бартън. Оттам ще трябва да вземеш такси до отцепената зона. Ще уредя да те пуснат незабавно. Става ли така, Андрюс?
Не получи отговор, макар че музиката и глъчта продължаваха да се чуват.
— Андрюс? — повика го Дануърти. — Чуваш ли ме? — Беше влудяващо, че не може да го вижда.
— Да, сър — отговори Андрюс, но вече с войнствена нотка. — Какво ми казахте, че искате да направя?
— Да разчетеш данните от едно фиксиране. Вече са получени, но технологът…
— Не, не това. Другото — за влака до Бартън.
— Ще вземеш влака до Бартън — обясни Дануърти. — Стига само дотам в момента. Оттам ще трябва да вземеш такси до отцепената зона под карантина.
— Карантина ли?
— Да — отвърна Дануърти раздразнено. — Ще уредя да те пуснат в зоната без проблем.
— За каква карантина става въпрос?
— Вирусна — отговори Дануърти. — Не си ли чул за това?
— Не, сър. Правих едно теренно проучване във Флоренция. Върнах се едва днес следобед. Сериозно ли е? — Не звучеше изплашен, а по-скоро заинтригуван.
— Досега имаме осемдесет и един случая — отвърна Дануърти.