— Осемдесет и два — намеси се Колин от дивана.
— Вече са идентифицирали вируса и ваксината ще пристигне всеки момент. Смъртни случаи няма.
— Но пък много нещастни хорица, които са искали да си бъдат у дома за Коледа, бих казал — рече той. — Ще ви се обадя утре сутрин, веднага щом разбера по кое време пристигам.
— Да — извика Дануърти, за да е сигурен, че Андрюс ще го чуе при всичкия шум около него. — Ще те чакам.
— Добре — каза Андрюс. Чу се още един залп смях, а после настъпи тишина — той беше затворил телефона.
— Ще дойде ли? — попита Колин.
— Да. Утре. — Той започна да набира номера на Гилкрист.
Гилкрист седеше зад бюрото си с войнствено изражение.
— Господин Дануърти, ако се обаждате, за да ми говорите отново за изтеглянето на госпожица Енгъл…
„Ако можех, веднага щях да я изтегля“ — помисли си Дануърти, но се зачуди дали самият Гилкрист въобще си дава сметка, че Киврин вече е напуснала мястото на спускането и няма да може да бъде изтеглена дори и да отвореха мрежата.
— Не — отвърна той. — Издирих един технолог, който може да дойде и да дешифрира данните от фиксирането.
— Господин Дануърти, мога ли да ви напомня…
— Давам си ясната сметка, че вие сте ръководител на това спускане — прекъсна го Дануърти, като се опитваше да се контролира максимално. — Просто се опитвам да бъда полезен. Като знам колко е трудно да се намери технолог по време на ваканцията, се напънах и открих един в Рединг. Може да дойде тук още утре.
Гилкрист присви устни неодобрително.
— Това въобще нямаше да се наложи, ако вашият технолог не се беше разболял. Понеже това стана обаче, предполагам, че ще трябва да се примирим и с този, който предлагате. Кажете му да дойде при мен веднага щом пристигне.
Дануърти успя да каже учтиво и „дочуване“-то, но щом екранът се опразни, затръшна слушалката, след което я грабна отново и започна да набира разни номера. Щеше да го открие тоя Бейсингейм, дори ако трябваше да върти телефони цял следобед.
Електронният глас обаче отново го осведоми, че всички линии са заети. Дануърти остави слушалката и се вторачи в празния екран.
— Още някой ли чакаш да ти се обади? — попита Колин.
— Не.
— Тогава можем ли да отидем до болницата? Искам да дам един подарък на баба Мери.
„Аз пък ще уредя да пуснат Андрюс в отцепената зона“ — помисли си Дануърти.
— Чудесна идея. Защо не си сложиш новия шал?
Колин обаче го напъха в джоба на якето си и се ухили.
— Ще си го сложа като стигнем там. Не искам хората да ме гледат с него по улиците.
Не че имаше кой да го гледа. Улиците бяха абсолютно безлюдни. Нямаше дори таксита. Дануърти се замисли за думите на пастора, че когато епидемията набере скорост, хората ще се затворят по къщите си. Или пасторът се беше оказал прав, или пък хората се бяха скрили от коледните песнички на „Карфакс“. А може пък просто да дремеха заради обилната коледна вечеря. Или пък бяха достатъчно разумни, че да не излизат на гадния дъжд.
През целия път не срещнаха нито един човек. Една жена в шлифер стоеше пред болницата и държеше плакат: „Забрана за чуждестранните болести“. Вратата им отвори някакъв мъж с предпазна маска и подаде на Дануърти една съвсем мокра рекламна брошура.
Дануърти помоли на „Информация“ да го свържат с Мери, след което прочете брошурката. С удебелени букви беше изписано: БОРЕТЕ СЕ С ИНФЛУЕНЦАТА. ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ОТДЕЛЯНЕ ОТ ЕС. Следваше параграф със следното съдържание: „Защо да прекарвате Коледата далеч от най-близките си? Защо ви задържат насила в Оксфорд? Защо сте в опасност от разболяване и умиране? Защото ЕС позволява в Англия да влизат заразени чужденци, а Англия не може да каже нищо. Един индиец-емигрант, заразен със смъртоносен вирус…“
Дануърти не го дочете. Обърна от другата страна. Там пишеше: „Гласът за отделянето е глас в полза на здравето. Комитет за независима Великобритания“.
В този момент се появи Мери, при което Колин измъкна шала от джоба си и го омота около врата си.
— Честита Коледа — рече той. — Благодаря за шала. Да ти отворя ли късметчето на бисквитката?
— Да, ако обичаш — каза Мери. Изглеждаше уморена. Все още беше облечена в лабораторната престилка, която не беше сваляла от два дни. Някой й беше пъхнал клонка зеленика в бутониерата.
— Ти въобще почивала ли си? — попита Дануърти.
— Мъничко — отвърна Мери. — От обяд досега пристигнаха още трийсет заразени. Цял ден се опитвам да получа от Световния център по инфлуенца класификацията, но линиите са заети.
— Знам рече Дануърти. — Дали мога да се видя с Бадри?
— Само за няколко минутки. — Тя се намръщи. — Той въобще не реагира на цинтамицина. Същото е и с двамата студенти от забавата в Хедингтън. Бевърли Брийн е малко по-добре. — Тя пак се намръщи. — Това ме притеснява. Ти направи ли си разширението?