Някой почука на вратата. Беше Финч, облечен само в хавлията си за баня, с изцъклен поглед и разстроена физиономия.
— Още един, сър — рече той.
Дануърти сложи пръст на устните си и излезе заедно с него.
— Обади ли се в болницата?
— Да, сър, но ми казаха, че могат да ни изпратят линейка чак след няколко часа. Обясниха ми, че трябва да я изолираме и да й даваме димантадин и портокалов сок.
— Които предполагам са почти на привършване — рече Дануърти раздразнено.
— Да, сър, но не е в това проблемът. Тя просто не иска да ни съдейства.
Дануърти накара Финч да го изчака отвън, докато той се облече и си сложи предпазната маска, след което двамата се отправиха към „Салвин“. На вратата се бяха скупчили хора, облечени в странна смесица от долни дрехи, палта и одеяла. Предпазни маски обаче носеха само малцина. „До вдругиден всички ще са на легло“ — помисли си Дануърти.
— Слава Богу, че дойдохте — рече бойко една жена. — Въобще не можем да се оправим с нея.
Финч го отведе при болната, която беше седнала в леглото си и не мърдаше. Беше жена на пределна възраст с рядка побеляла коса и същите трескави очи, цялата френетична чувствителност, която Дануърти беше видял у Бадри през първата нощ от боледуването му.
— Махай се! — каза тя, когато видя Финч, и му направи жест като че го зашлевява. Обърна пламтящия си поглед към Дануърти и извика: — Тате! — И си изплези езика нацупено. — Бях много непослушна — допълни след това с детинско гласче. — Изядох цялата торта за рождения ми ден и сега ме боли коремчето.
— Разбирате ли какво имам предвид, сър? — каза Финч.
— Идват ли индианците, тате? — питаше в този момент старицата. — Не ги обичам индианците. Имат лъкове и стрели.
Едва на сутринта успяха да я накарат да легне на едно детско креватче в едната аула. Накрая Дануърти се принуди да я изиграе с думите: „Сега тате иска това добро момиченце да си легне.“ И тъкмо когато вече я бяха поуспокоили, линейката взе, че дойде.
— Тате! — започна да вие жената, като затвориха вратите на колата. — Не ме оставяй самичка!
— О, Господи — възкликна Финч, когато линейката потегли. — Времето за закуска мина. Надявам се, че не са изяли всичкия бекон.
Той изчезна нанякъде да разпределя дажбите, а Дануърти се върна в апартамента си, за да чака обаждането на Андрюс. По средата на стълбите засече Колин, който ядеше някакъв сандвич и си обличаше якето.
— Пасторът иска да му помогна да съберем дрехи за задържаните под карантина — обясни той с пълна уста.
— Баба Мери се обади. Каза да й позвъниш.
— А Андрюс не се ли е обадил?
— Не.
— Визуалните връзки възстановени ли са вече?
— Не.
— Сложи си предпазната маска — провикна се Дануърти подире му. — И шала!
Обади се в болницата и чака нетърпеливо цели пет минути, докато Мери дойде на телефона.
— Джеймс? — чу се гласът й. — За Бадри става въпрос. Иска да те види.
— Значи ли това, че е по-добре?
— Не. Температурата му е все така висока, но сега е много по-възбуден и непрекъснато те вика, твърди, че имал да ти казва нещо. Така ще се изтощи тотално. Ако можеш да дойдеш и да поговориш с него, може би ще се поуспокои.
— Споменавал ли е нещо за чумата? — попита той.
— Чума ли? — леко се ядоса тя. — Само не ми казвай, че и теб са те заразили с тия смешни приказки, дето се носят наоколо, Джеймс — че било холера, че било денга, че е нов вариант на Пандемията…
— Не — отсече Дануърти. — Бадри го спомена. Снощи каза: „Избила е половин Европа“ и „Заради плъховете е било.“
— Джеймс, той не е на себе си. Бълнува от високата температура. Думите му не означават нищо.
Права беше. Разболялата се старица бръщолевеше за индианци с лъкове и стрели, но той не тръгна да търси сиукски войни, нали? Тя си беше измислила историята за преяждането с тортата, за да си обясни болестта, а Бадри пък си имаше версията за чумата. Това не означаваше нищо.
Въпреки това обеща, че ще отиде веднага, и тръгна да търси Финч. Андрюс не беше уточнил по кое време ще се обади, но Дануърти не можеше да рискува и да не остави човек при телефона. Ядоса се, че не бе накарал Колин да остане поне докато се разбере за какво го е търсила Мери.
По всяка вероятност Финч щеше да е в залата, за да охранява бекона до последна капка кръв. Дануърти остави телефона отворен, за да дава заето, и тръгна през вътрешния двор към залата.
На вратата го посрещна госпожа Тейлър.
— Тъкмо тръгвах да ви търся — каза тя. — Чух, че някои от задържаните снощи са паднали на легло от вируса.