— Да — отвърна той, докато оглеждаше залата за Финч.
— О, Боже. Значи вече всички сме в опасност.
Дануърти не виждаше Финч никъде.
— Колко е дълъг инкубационният период? — попита госпожа Тейлър.
— От дванайсет до четирийсет и осем часа — отговори й той и източи врат, за да погледне над главите на множеството в залата.
— Та това е ужасно — каза госпожа Тейлър. — Ами ако някой от нашите хора вземе че се разболее насред представянето на новия концерт? Ние сме от Традиционалните, нали разбирате, а не от Съвета. Правилата са много строги.
Той се зачуди защо Традиционалните — каквото и да означаваше това — бяха решили, че е необходимо да имат правила за разболелите се от инфлуенца майстори по биене на камбани.
— Правило трето — рече госпожа Тейлър: — „Всеки музикант трябва да бъде до камбаната си без прекъсване.“ Да не си мислите, че ако насред концерта някой от нас изведнъж се строполи, можем да вкараме друг на негово място? На всичкото отгоре ще се наруши ритъмът.
Изведнъж пред очите му се появи сцената, в която една от майсторките по камбани припада с белите си ръкавици и я изритват от сцената, за да не се наруши ритъмът.
— А няма ли някакви първоначални симптоми? — попита госпожа Тейлър.
— Не — отвърна той.
— В сводката, която ни изпратиха от Националната служба по здравеопазването, пишеше за дезориентация, висока температура и главоболие, но това не ни е от особена полза. И без това винаги ни болят главите от камбаните.
„Мога да си представя“ — помисли си Дануърти, докато търсеше с поглед Уилям Гадсън или някой от долните курсове, когото можеше да хване да стои при телефона.
— Ако бяхме от Съвета, разбира се, нямаше да има значение. Пускат да влизат заместници по всяко време. По време на едно премиерно изпълнение на „Титъм Боб Максимс“ в Йорк са били с деветнайсет музиканти. Деветнайсет! Не разбирам защо въобще го наричат премиера.
В залата очевидно нямаше нито един от студентите му от долните курсове, Финч без съмнение се беше барикадирал в склада за провизии, а Колин беше тръгнал отдавна.
— Още ли си търсите зала за репетиции? — попита Дануърти госпожа Тейлър.
— Да, освен ако някоя от нас не бъде поразена от този вирус. Можем, разбира се, да изсвирим „Стедман“, но въобще няма да е същото, нали?
— Ще ви пусна да репетирате в моята всекидневна, ако обещаете да вдигате телефона и да записвате всички съобщения за мен. Очаквам много важен междуградски разговор, поради което в стаята непрекъснато трябва да има някой.
И той я поведе към апартамента си.
— Оо, ама тя не е много голяма? — възкликна госпожата. — Не съм сигурна, че има достатъчно място да работим върху движенията си. Може ли да поразместим мебелите?
— Можете да правите каквото си пожелаете, стига да вдигате телефона и да записвате съобщенията. Очаквам обаждане от господин Андрюс. Предайте му, че не му е необходимо разрешение, за да влезе в зоната под карантина. Кажете му да тръгва веднага към „Брейзноуз“, където ще го посрещна.
— Ами добре, щом казвате — рече тя с тон, който намекваше, че тя едва ли не му прави услуга. — Все пак е по-добре, отколкото да репетираме в някое кафене с течение отвсякъде.
Той я остави да пренарежда мебелите му, без въобще да е сигурен, че е добра идея да й има доверие за това, след което се отправи с бърза крачка да се види с Бадри. Имал да му казва нещо. „Всички са измрели. Половин Европа.“
Дъждът беше поотслабнал до нещо като силно наситена мъгла, а протестиращите срещу ЕС вече се бяха събрали пред вратата на болницата. Към тях се бяха присъединили група момчета на възрастта на Колин, които си бяха залепили черен лейкопласт на лицата и крещяха: „Пуснете нашите да се приберат!“
Едно от тях сграбчи Дануърти за ръката.
— Правителството няма право да държи хората тук против волята им — рече то и завря раираното си лице в маската на Дануърти.
— Я не ставай глупак — каза Дануърти. — Да не искаш да започне нова пандемия?
Момчето изненадано пусна ръката му и Дануърти бързо се скри в болницата.
Навсякъде беше пълно с пациенти на носилки на колелца. Една беше спряна до асансьора. До нея беше застанала една внушителна медицинска сестра в огромен предпазен костюм, която четеше на пациента нещо от книга, увита в найлон.
— „Кой добродетелен е загинал?“ — попита тя и едва тогава Дануърти с отвращение осъзна, че това не е никаква медицинска сестра. Беше госпожа Гадсън.
— „И кога са били праведните неприети?“ — цитираше тя.
Тя спря и прелисти тънките страници на Библията в търсене на още някой успокоителен пасаж. Дануърти използва това, за да се шмугне в един страничен коридор и да тръгне по стълбите, благодарен на Националната служба по здравеопазването за маските за лице.