— Мисля, че е по-добре да помоля за седатив.
Щом тя излезе, Дануърти каза:
— Бадри, говори ти господин Дануърти. Искаше да ми кажеш нещо. Погледни ме, Бадри. Какво има? Какво не е наред?
Бадри го погледна, но без никакъв интерес.
— Бадри, да не би отклонението да е било прекалено голямо? Да не би Киврин да е попаднала направо сред чумата?
— Нямам време — рече Бадри. — Бях там и в събота, и в неделя. — И той отново започна да пише нещо безкрайно по одеялото. — Това не може да е вярно!
Сестрата се върна с една банка.
— О, чудесно — каза той, при което лицето и изражението му омекнаха и се успокоиха, сякаш от раменете му беше вдигнат огромен товар. — Не знам какво се е случило. Имах такова ужасно главоболие.
Той затвори очи още преди тя да е успяла да прикачи новата банка към системата и започна да хърка едва доловимо.
Сестрата изведе Дануърти навън.
— Ако се събуди и отново започне да ви вика, къде можем да се свържем с вас? — попита тя.
Той й даде телефона си.
— Той какво точно казваше? — попита Дануърти, докато си сваляше престилката. — Докато дойда?
— Викаше ви по име през цялото време и казваше, че трябва да ви намери, за да ви каже нещо изключително важно.
— Каза ли нещо за някакви плъхове? — попита Дануърти.
— Не. По едно време каза да намерим Карин — или Катрин…
— Киврин.
Тя кимна.
— Да. Каза: „Трябва да намеря Киврин. Лабораторията отворена ли е?“ После говори нещо за някакво агънце, но за плъхове не е споменавал. През повечето време нищо не му разбирам.
Дануърти хвърли импрегнираните ръкавици в кошчето.
— Искам да записвате всичко, което казва. Без неразбираемите бръщолевици — допълни преди тя да е запротестирала. — Но всичко останало. Ще се върна още днес следобед.
— Ще се опитам — рече тя. — Но повечето му думи са пълни безсмислици.
Дануърти слезе долу. Повечето думи на Бадри бяха пълни безсмислици, да, трескаво бръщолевене, което не означаваше нищо, но той излезе с намерението да хване такси. Искаше да се върне в „Балиол“ бързо, да говори с Андрюс и да го накара да дойде, за да разчете данните от фиксирането.
„Не може да е вярно“ — беше казал Бадри и сигурно имаше предвид отклонението. Възможно ли бе първоначално да се е объркал, да си е помислил, че са само четири часа, и след това да е открил… Какво? Че става въпрос за четири години? Или пък двайсет и осем?
— Пеша ще стигнете по-бързо — чу нечий глас зад себе си. Беше момчето с черните ленти по лицето. — Ако чакате такси, ще си го чакате цяла вечност. В момента всички са ангажирани от проклетото правителство.
И махна с ръка към едно, което току-що беше спряло пред отделението за спешни случаи. На страничното стъкло беше поставен плакат на Националната служба по здравеопазването.
Дануърти му благодари и се отправи към „Балиол“. Отново беше заваляло, така че ускори крачка. Надяваше се, че Андрюс вече се е обадил и че вече е на път. „Иди и ми доведи господин Дануърти незабавно! — беше казал Бадри. — Веднага! Нещо не е наред!“ Очевидно в момента преживяваше отново нещата, които беше направил след получаването на данните от фиксирането, когато беше изтичал до „Агнеца и кръста“. „Не може да е вярно!“
През вътрешния двор и нагоре към апартамента си Дануърти вече почти тичаше. Притесняваше се, че госпожа Тейлър няма да е чула телефона сред дрънченето на множеството камбани по време на репетицията им, но когато отвори вратата, пред очите му се откри следната гледка: майсторките по биене на камбани бяха застанали в кръг по средата на всекидневната, бяха си сложили предпазните маски, бяха вдигнали нагоре събраните си ръце като за молитва, по някое време ги сваляха надолу, като успоредно с това подгъваха колена едно по едно в пълно мълчание.
— Обади се прислужникът на господин Бейсингейм — каза госпожа Тейлър, без да прекъсва странното си занимание. — Каза, че според него господин Бейсингейм бил някъде из планините на Шотландия. А господин Андрюс помоли да му позвъните вие. Току-що се обади.
Дануърти даде поръчката за разговора веднага с усещането за голямо облекчение. Докато чакаше Андрюс да вдигне, разгледа интересния танц на американките и се опита да разбере последователността на движенията. Госпожа Тейлър като че ли се поклащаше почти равномерно, но останалите правеха странните си поклони в ред, който за Дануърти нямаше никакъв смисъл. Най-едрата — госпожа Пиантини — си броеше на глас със съсредоточено смръщено чело.
— Получих разрешение да влезеш в зоната под карантина без проблем. Кога идваш? — попита той веднага щом технологът вдигна слушалката.