— А междувременно какво ще стане с Киврин?
— Ако не можете да говорите по-тихо — каза сестрата, — ще се принудя да докладвам за вас на доктор Ааренс.
— Чудесно. Идете и я доведете — тросна се Дануърти. — Искам тя да обясни на господин Гилкрист колко е смешен с тия негови приказки. Този вирус просто не може да се е предал по мрежата.
Сестрата излезе.
— Ако твоите демонстранти са прекалено неграмотни, че да не могат да разберат законите на физиката — каза Дануърти, — то поне могат да осъзнаят простичкия факт, че това е спускане. Мрежата бе отворена към 1320 година, а не от 1320 година насам. От миналото към нас не е пристигнало нищо.
— Ако нещата стоят така, то тогава госпожица Енгъл не е в никаква опасност и няма да пострада, ако просто изчакаме класифицирането на вируса.
— Не е в опасност ли? Та ти дори не знаеш къде точно е!
— Вашият технолог получи данните от фиксирането и докладва, че спускането е било успешно и е имало съвсем минимално отклонение — обясни Гилкрист, свали ръкава си и внимателно закопча маншета. — Много съм доволен, че госпожица Енгъл е точно там, където трябваше да бъде.
— Аз обаче не съм. И няма да се успокоя, докато не се уверя, че е пристигнала там жива и здрава.
— Струва ми се, че пак трябва да ви припомня, че отговорността за госпожица Енгъл е моя, а не ваша, господин Дануърти. — Той си облече палтото. — Ще направя това, което сметна за най-уместно.
— И мислиш, че най-уместното е да поставиш карантина на лабораторията, за да събереш отпред цял куп ненормалници — рече Дануърти горчиво. — Има също така значително „обществено недоволство“, че вирусът бил наказание от Бога. Какво смяташ да направиш, за да запазиш обществения ред и сред поддръжниците на тази идея? Ще започнеш да гориш мъченици на кладата ли?
— Тази забележка ми е особено неприятна. Както ми е особено неприятно, че постоянно си пъхате носа в неща, които не ви засягат. От самото начало си бяхте решили, да саботирате Медиевистиката и да не допуснете да получим право за пътуване във времето, а сега пък сте категорично решен да подронвате авторитета ми. Мога ли само да ви припомня, че в отсъствието на господин Бейсингейм аз съм временният ръководител на Историческия факултет и като такъв…
— Знаеш ли какво си ти? Един неграмотен, самовлюбен и надут глупак, който не е трябвало въобще да получава доверието на Медиевистиката, да не говорим пък за сигурността на Киврин!
— Не виждам причина да продължавам този разговор — рече Гилкрист. — Лабораторията е под карантина и ситуацията няма да се промени, преди да получим данните за класификацията на вируса. — И излезе.
Дануърти хукна подир него и за малко да се блъсне в Мери. Тя беше облечена в предпазни дрехи от главата до петите и четеше някаква схема.
— Въобще няма да повярваш какво е измислил Гилкрист! — започна Дануърти. — Някаква групичка демонстранти го е убедила, че вирусът е дошъл по мрежата, и той е затворил лабораторията!
Тя не каза нищо, дори не вдигна поглед от схемата.
— Тази сутрин Бадри каза, че данните от отклонението не може да са верни. Повтаряше непрестанно: „Нещо не е наред“.
Тя вдигна разсеяно поглед към него, но веднага се върна отново към схемата си.
— Намерил съм техноложка, която може да разчете фиксирането на Киврин дистанционно — продължи Дануърти, — но Гилкрист е запечатал вратите. Трябва да говориш с него, трябва да му кажеш, че вирусът със сигурност е тръгнал от Южна Каролина.
— Не е.
— Как така не е? Пристигна ли класификацията?
Тя поклати глава.
— Световният център по инфлуенца най-сетне си намери специалистката, но тя още не е завършила с тестовете. Предварителните й данни обаче сочат, че не става дума за вируса от Южна Каролина. — Тя го погледна право в очите. — А аз вече съм сигурна, че не е. — И свали погледа си отново. — При вируса от Южна Каролина няма нито един смъртен случай.
— Какво искаш да кажеш? Да не би да се е случило нещо на Бадри?
— Не — отвърна тя, като затвори папката и я притисна към гърдите си. — Бевърли Брийн.
Той зяпна. Беше се изплашил, че тя ще каже името на Латимър.
— Жената с лавандуловия чадър — допълни Мери с гневен тон. — Почина току-що.
22 декември, 1320 година (стар стил). Коляното на Агнес става все по-зле. Зачервено е и я боли (това е съвсем меко казано — малката пищи всеки път когато се опитам да го докосна), а освен това не може да ходи. Не знам въобще какво да правя — ако кажа на лейди Имейн, тя сигурно ще сложи върху раната някоя от отварите си и съвсем ще оплеска работата, а Еливис е много разсеяна и явно доста притеснена.