Бог трябва да е бил възприеман като доста реален от хората през четиринайсети век, много по-истински от физическия свят, който са обитавали. „Ще си отидеш у дома“, ми беше казал отец Рош, когато бях тръгнала да умирам, и може би точно в това си мислим, че са вярвали хората на четиринайсети век — че животът на тялото е илюзорен и маловажен, докато истинският живот е този на безсмъртната душа, и че хората са само посетители в този свят така, както аз съм само на посещение в този век. Не съм обаче много сигурна в това, което казвам, защото не съм свидетел на кой знае колко доказателства. На сутрешна и вечерна молитва Еливис си шепне примерно „аве“-тата към Дева Мария, след което става и си изтупва роклята така, сякаш молитвата й няма нищо общо с притесненията и тревогите й за мъжа й, децата й, Гавин. Имейн пък, въпреки разните мощехранителници, часослови и тем подобни, се интересува най-много от репутацията си в обществото. Не съм видяла никакви доказателства, че Бог е съвсем реален за всички тях, но сега стоях в тъмната църква, заслушана в молитвата на отец Рош.
Чудя се дали той вижда Бог и рая така ясно, както аз мога да видя вас и Оксфорд, дъжда, който пада по стъклата на очилата ви и така ги замъглява, че трябва да ги сваляте и да ги бършете в шала си. Дали му изглеждат също толкова близки, но и също толкова недостъпни?
— Спаси душите ни от злото и ни отведи в пределите на рая — каза по едно време отец Рош и сякаш това беше някакъв знак за Агнес, защото тя се изправи в прегръдката ми и каза:
— Искам при отец Рош.
Отчето се изправи и тръгна към нас.
— Какво става? Кой е?
— Лейди Катрин — отвърнах аз. — Донесох Агнес. Коляното й е… — Какво? Инфектирано? — Искам да погледнете коляното й.
Той се опита да го направи, но в църквата беше прекалено тъмно, та реши да я отнесе в къщата си. Не че там беше по-светло. Къщата му не е много по-голяма от колибата, в която опитах да се приютя, нито пък по-висока. През цялото време, докато бяхме там, той стоеше приведен, за да не си удря главата в тавана.
Отчето отвори капака на единствения прозорец, при което дъждът започна да нахлува вътре като поток. След това запали една лоена свещ и сложи Агнес върху грубата дървена маса. Когато махна превръзката, тя рязко се дръпна.
— Недей да мърдаш, Агнъс — каза той, — и ще ти разкажа как Иисус слязъл на земята от небесата.
— На Коледа — рече Агнес.
Рош започна да опипва мястото около раната, като притискаше подутите части, без обаче да спира да говори равномерно:
— А пастирите застинали на място, защото не знаели каква била тази светлина. И чували някакви звуци, сякаш в небесата биели камбани. Но съзрели, че бил Божият ангел, който се спускал към тях.
Агнес пищеше и буташе ръцете ми, когато се опитвах да докосна коляното й, но остави Рош да натиска раната с големите си пръсти, без въобще да се възпротиви. Определено беше започнала да се образува една червена ивица. Рош я докосна нежно и приближи свещта още повече.
— И ето че от далечни земи — продължи той, като присви очи срещу раната — дошли трима мъдреци с много дарове. — Той отново докосна червената ивица съвсем нежно, след което събра ръце, сякаш щеше да се моли, а аз си рекох: „Не се моли. Направи нещо.“
Той свали ръцете си и ме погледна. След това каза:
— Страхувам се, че раната е отровена. Ще направя отвара от исоп, за да изтеглим отровата.
Отправи се към огнището, побутна няколко въглена, които грееха съвсем слабо, и наля вода в едно метално канче от кофата в стаята.
Кофата беше мръсна, канчето беше мръсно, ръцете, с които беше опипал раната на Агнес, бяха мръсни и докато го гледах как слага канчето на огъня и как започва да рови в една мръсна торба, съжалих, че съм отишла. От него нямаше да има повече полза, отколкото от Имейн. Една отвара от семена и листа нямаше да излекува отравяне на кръвта, така както нямаше да подействат и мехлемите на Имейн. Молитвите му също нямаше да направят кой знае какво, нищо, че говореше на Бог така, сякаш Той наистина беше край него.
За малко да попитам: „Това ли е всичко, което можете да направите?“, когато си дадох сметка, че очаквам от него невъзможното. Лекът за инфекцията бе пеницилин, разширяване на Т-клетките или антисептици, които естествено той нямаше да намери в торбата си.
Спомням си една от лекциите на господин Гилкрист, в която той говореше за средновековните лекари. Каза ни какви глупаци били да пускат кръв на болните, да ги лекуват с арсен и козя урина по време на Черната смърт. Но какво е очаквал той от тях? Та те не са имали нито аналози, нито антимикробни вещества. Не са знаели дори какво я причинява. Застанал в мръсната къща, триещ изсъхналите цветове и листа между мръсните си пръсти, отец Рош правеше най-доброто, на което беше способен.