— Весела Коледа, госпожо Краво — каза Агнес и поднесе шепа слама на около един метър от устата на животното.
— Те говорят само в полунощ — каза Роузмунд.
— Аз ще дойда да ги видя и в полунощ, лейди Киврин — каза Агнес. Кравата тръгна към нея и Агнес отстъпи.
— Няма да можеш, тъпачке — възрази Роузмунд. — Нали тогава ще си на службата?!
Кравата протегна глава и направи още една крачка напред. Агнес се дръпна още по-назад. Киврин подаде на кравата слама.
Агнес я изгледа завистливо и попита:
— Ако всички са на службата, тогава откъде знаят, че животните говорят?
„Добър въпрос“ — помисли си Киврин.
— Защото отец Рош казва, че е така — отвърна Роузмунд.
Агнес се подаде иззад полите на Киврин и взе още малко слама.
— А какво казват? — И протегна сламата към устата на кравата.
— Казват, че не знаеш как да ги храниш — отвърна Роузмунд.
— Не казват така — опъна се Агнес и протегна ръка още по-напред. Кравата се спусна към сламата с отворена уста и оголени зъби. Агнес хвърли сламата и се скри зад полите на Киврин. — Възхваляват милостивия Бог. Отец Рош го каза.
Чу се конски тропот. Агнес се втурна между колибите и след миг се показа и викна:
— Дойдоха! Сър Блоет. Видях ги. В момента минават през портата.
Киврин събра набързо останалата слама пред кравата. Роузмунд взе шепа овес от торбата и даде на кравата да похапне, като я остави да зобне от отворената й ръка.
— Хайде, Роузмунд! Сър Блоет е тук! — каза Агнес.
Роузмунд отърка останалото по ръката й в другата.
— Искам да нахраня магарето на отец Рош — каза тя и се отправи към църквата, без дори да погледне към господарската къща.
— Но, Роузмунд, те дойдоха — извика Агнес. — Не искаш ли да видиш какво са донесли?
Явно не. Роузмунд беше стигнала до магарето, което си беше намерило една туфичка лисича опашка, подаваща се от снега до портата. Тя се наведе и пъхна шепа овес под муцуната на животното, но то въобще не й обърна внимание. Тя обаче остана така с ръка на гърба му, а дългата й кестенява коса скриваше лицето й.
— Роузмунд! — каза Агнес с почервеняло от нетърпение лице. — Не ме ли чу? Те дойдоха!
Магарето пренебрегна овеса и щракна с пожълтелите си зъби един голям стрък трева. Роузмунд продължаваше да му предлага овеса.
— Роузмунд — намеси се и Киврин, — аз ще нахраня магарето. Трябва да отидеш, за да поздравиш гостите си.
— Сър Блоет каза, че ще ми донесе украшение — каза Агнес отново.
Роузмунд отвори ръце и пусна овеса на земята.
— Щом го харесваш толкова много, защо не помолиш татко да ти позволи да се омъжиш за него? — попита тя и се отправи към господарската къща.
— Защото съм много малка — отвърна Агнес.
„Роузмунд също е много малка“ — помисли си Киврин, като хвана Агнес за ръката и тръгна след нея. Роузмунд вървеше бързо напред с високо вирната брадичка, без въобще да си прави труда да повдига дългите си поли и да обръща каквото и да било внимание на постоянните молби на Агнес: „Чакай, Роузмунд!“
Дружинката вече беше влязла в двора, а Роузмунд беше стигнала до кочината. Киврин ускори крачка, като направо задърпа Агнес, та в крайна сметка всички пристигнаха в двора по едно и също време. Киврин спря стъписана.
Беше очаквала едно чисто формално посещение, при което двете семейства са застанали на вратата, произнасят се сковани речи и се пускат любезни усмивки, но това, което видя, приличаше на първия учебен ден от семестъра — всички бяха заети с вкарването на сандъци и торби, всички се поздравяваха и се прегръщаха, говореха един през друг и се смееха. За Роузмунд още дори не се бяха сетили. Една доста едра жена с огромна колосана забрадка вдигна Агнес във въздуха и я целуна, а около Роузмунд се събраха с много писъци три девойки.
Слугите, които явно също бяха облечени в най-добрите си празнични дрехи, вкарваха разни покрити кошници, а също и една огромна гъска, в кухнята, след което отвеждаха конете в обора. Гавин, който още не беше слязъл от Гринголет, се беше навел и говореше нещо с лейди Имейн. Киврин го чу да казва:
— Не, енорийският свещеник е в Уивълискъм. — Но Имейн не се ядоса, което означаваше, че Гавин сигурно е предал съобщението на архидякона.
Тя се обърна, за да помогне на една млада жена в ярка синя пелерина — дори още по-ярка от роклята на Киврин — да слезе от коня си, след което я поведе с усмивка към Еливис. Еливис също се усмихваше.
Киврин се опита да отгатне кой от всички е сър Блоет, но в двора имаше поне половин дузина мъже на коне, до един със сребърни юзди, а мъжете с наметала, подплатени с кожа. Нито един не изглеждаше грохнал, слава Богу, а един-двама изглеждаха доста представително. Киврин се обърна, за да попита Агнес кой от всички е сър Блоет, но тя бе още в клещите на колосаната забрадка, която не спираше да я гали по главата и да казва: