— Толкова си пораснала, че не можах да те позная.
Киврин се усмихна. Някои неща наистина бяха еднакви през всички епохи.
Няколко от новодошлите бяха червенокоси, включително една жена почти на възрастта на Имейн, която обаче въпреки това носеше поизбледнялата си коса пусната, както подобаваше на младите момичета. Имаше измъчена, някак нацупена уста и очевидно недоволстваше от начина, по който слугите разтоварваха багажа. По едно време тя грабна претъпканата кошница от ръцете на един слуга, който направо се бореше с нея, и я тръсна в ръцете на един дебеланко, облечен в риза от зелено кадифе.
— Сър Блоет! — извика Агнес, профуча покрай Киврин и се залепи за коленете на един дебел мъж.
О, не! Киврин беше предположила, че той е мъжът на почти розовокосата сръдла или пък на колосаната забрадка. Беше най-малко на петдесет и поне сто и трийсет килограма, а когато се усмихна на Агнес, Киврин видя, че големите му зъби са кафяви и развалени.
— Донесохте ли ми украшение? — запита Агнес, докато дърпаше непрестанно подгъва на туниката му.
— Донесох ти — отвърна той, но погледът му беше насочен към Роузмунд, която разговаряше с другите момичета. — И на теб, и на сестра ти.
— Ей сега ще я доведа — рече Агнес и се стрелна към Роузмунд преди Киврин да успее да я спре. Блоет се затътри подире й. При приближаването му момичетата се закикотиха и се отдалечиха, а Роузмунд хвърли един убийствен поглед на Агнес, след което обаче се усмихна на сър Блоет и му протегна ръка.
— Добър ден и добре дошли, сър.
Брадичката й беше толкова високо вирната, че всеки момент щеше да хвръкне, а по бледите й страни се забелязваха две трескаво червени петна. Блоет обаче явно ги прие като знак за срамежливост и вълнение, взе малките й пръстчета в дебелата си ръка и каза:
— Надявам се, че няма да посрещнете с такъв хлад съпруга си, когато дойде пролет.
Петната станаха още по-червени.
— Все още е зима, сър.
— Пролетта ще дойде съвсем скоро — рече той и се разсмя, при което се показаха всичките му кафяви зъби.
— Къде ми е украшението? — намеси се Агнес.
— Агнес, не бъди толкова алчна — скастри я Еливис, която беше дошла и бе застанала между двете си дъщери. — Възпитаните хора не посрещат гостите си с въпроси за подаръците. — Тя се усмихна. Дори този брак да й беше противен, въобще не го показваше. Изглеждаше много по-спокойна, отколкото Киврин я беше виждала.
— Обещах на балдъза си украшение каза той, бръкна в прекалено стегнатия си пояс и извади една малка платнена торбичка, — а на годеницата си — сватбен подарък. — Той порови в торбичката и извади една брошка, обсипана с камъни. — Любовен дар за бъдещата ми съпруга — допълни той и откопча иглата. — Трябва да си мислите за мен, когато я носите.
Той тръгна напред разпуфтян да я закарфичи на пелерината й. „Дано да получи удар“ — помисли си Киврин. Роузмунд стоеше като истукана със зачервени до искрящо страни, докато той правеше нещо около врата й.
— Рубини — рече Еливис доволно. — Няма ли да благодариш на годеника си за прекрасния му подарък, Роузмунд?
— Благодаря ви за брошката — каза Роузмунд хладно.
— А къде е моето украшение? — попита Агнес. Вече подскачаше от крак на крак от нетърпение, докато Блоет бръкна за втори път в торбичката и извади нещо, стиснато в юмрука му. Наведе се запъхтян към Агнес и отвори ръка.
— Звънче! — извика доволно Агнес, вдигна го нависоко и го заклати. Беше пиринчено и кръгло, като конско звънче, а на върха имаше метална халкичка.
Агнес започна да увещава Киврин, че трябва да се качат до моминската стая, за да вземат една панделка, която да промушат през халкичката и Агнес да си носи звънчето като гривна.
— Татко ми донесе панделката от панаира — обясни Агнес, когато я извади от скрина, където бяха стояли дрехите на Киврин. Панделката беше боядисана на петна и беше толкова твърда, че Киврин успя да я промуши в халкичката с големи мъки. Дори най-евтините панделки в „Улуърт“ или пък хартиените панделки, с които се завързваха коледните подаръци, бяха много подобри от тази — нищо че бе толкова ценна.
Киврин я завърза на китката на Агнес и се върнаха долу. Глъчта и врявата от посрещането и свалянето на багажа се бяха преместили във вътрешността на къщата. Слугите пренасяха шкафове и постели, а също така и нещо, което приличаше на най-ранната версия на пътната чанта. Киврин въобще не трябваше да се притеснява, че сър Блоет и сие могат да я отведат нанякъде. Изглежда, те възнамеряваха да останат поне до края на зимата.