Не биваше да се тревожи и за това, че могат да започнат да обсъждат съдбата й. Никой не й беше обърнал почти никакво внимание, дори когато Агнес положи всички усилия да я накара да отидат при майка й, за да й покажат гривната. Еливис беше потънала в дълбок разговор с Блоет, Гавин и един прилично изглеждащ луничав младеж, сигурно син или племенник на Блоет. Еливис отново беше започнала да кърши ръце. Сигурно вестите от Бат бяха лоши.
Лейди Имейн беше застанала в края на салона, където разговаряше с едрата жена и един блед и изпит мъж в свещеническа роба. От изражението й ставаше ясно, че се оплаква от отец Рош.
Киврин се възползва от шумната безредица, за да дръпне Роузмунд настрани и да я разпита кой кой е. Бледият мъж беше капеланът на сър Блоет, за което Киврин и сама се беше досетила. Дамата в ярката синя пелерина беше осиновената му дъщеря. Едрата жена с колосаната забрадка беше снаха на сър Блоет — жена на брат му, която беше дошла от Дорсит, за да му погостува. Двамата червенокоси младежи и кикотещите се момичета бяха все нейни деца. Сър Блоет нямаше деца.
Поради която причина се канеше да се ожени за едно дете, очевидно с одобрението на всички присъстващи. Продължаването на рода бе една от основните грижи през Средновековието. Колкото по-млада бе една жена, толкова по-големи бяха шансовете да роди достатъчно наследници, че поне един да достигне до зрелост, дори майка му да не успее да направи това.
Сръдлата с посивялата червеникава коса беше, ужас на ужасите, лейди Иволда — неомъжената му сестра. Живееше заедно с него в Кърси и докато я гледаше как крещи на бедната Мейзри, че е изпуснала една кошница, Киврин видя, че на колана й виси връзка ключове. Това означаваше, че тя отговаря за домакинството или че поне ще го прави до Великден. Бедната Роузмунд!
— А кои са всички останали? — попита Киврин като се надяваше, че сред тях ще има поне един човек, който може да стане съюзник на Роузмунд.
— Слуги — отвърна Роузмунд с тон, който казваше, че това е ясно от само себе си, и хукна отново при момичетата.
Слугите бяха минимум двайсетина, без да се броят конярите, които в момента се грижеха за животните в обора. Никой обаче, включително и изнервената Еливис, не изглеждаше изненадан от броя им. Киврин беше чела, че в знатните домакинства е имало по няколко дузини слуги, но си беше мислила, че цифрите са малко преувеличени. Еливис и Имейн нямаха почти никаква прислуга, беше им се наложило да впрегнат на работа едва ли не цялото село, за да се подготвят за празника, и въпреки че Киврин отдаваше това отчасти на факта, че в момента семейството имаше проблеми, тя си беше мислила, че и цифрите за помагачите в селските имения са преувеличени. Очевидно обаче не бяха.
Слугите се разтичаха да сервират късния обяд. Киврин не беше имала представа дали въобще ще има някаква вечерна замезка, защото на Бъдни вечер нали все още се постеше. Веднага обаче щом бледият капелан свърши четенето на вечерната молитва, очевидно по нареждането на лейди Имейн ордата слуги започна да нахълтва с подноси с хляб, разредено вино и сушена треска, която първо беше киснала в пепелива вода, а след това беше изпечена.
Агнес беше толкова възбудена, че не хапна нито троха, а след като обядът беше вдигнат, отказа да седне тихо и мирно до огнището, а започна да търчи насам-натам, като непрестанно дрънкаше със звънчето и тормозеше всички.
Слугите и икономът на сър Блоет внесоха бъдника и го стовариха върху огнището. Във всички посоки полетяха искри. Жените отстъпиха със смях, а децата започнаха да пищят от удоволствие. Когато най-голямото дете в къщата — Роузмунд — запали бъдника с една треска, запазена от миналата година, като просто леко я докосна до върха на един от извитите корени, се чу смях и ръкопляскания, а Агнес започна да маха лудешки с ръка, за да се чуе звънчето й.
Роузмунд беше казала, че на децата им е разрешено да останат до службата в полунощ, но Киврин се беше надявала, че поне ще успее да поукроти Агнес и да я накара да полегне на пейката до нея, за да поспи. Вместо това обаче, с напредването на вечерта, Агнес полудяваше все повече и повече, пищеше и размахваше звънчето си, докато накрая на Киврин й се наложи да й го вземе.
Жените бяха насядали около огнището и си говореха тихо. Мъжете се бяха изправили на малки групички със скръстени на гърдите ръце. На няколко пъти всички, с изключение на капелана, излизаха навън, а после се връщаха, изтърсвайки снега от краката си, и се смееха на висок глас. По червените им лица и неодобрителното изражение на Имейн личеше, че са ходили до пивоварната, за да пийнат от някоя бъчвичка, с което нарушаваха постите.