Роузмунд се върна, понесла зелената си пелерина със забодената на нея брошка. Показа я безмълвно на лейди Имейн.
— И аз искам да я видя — каза Агнес и Роузмунд протегна ръце да й я покаже.
Брошката представляваше златен кръг, покрит с червени камъни, иглата беше точно по средата. Кукичка нямаше, иглата просто се забиваше в плата. По външната страна на пръстена беше изписано: Io suiicen lui dami amo.
— Какво пише тук? — попита Агнес и посочи буквите около златния кръг.
— Не знам — отвърна Роузмунд с тон, който съвсем ясно искаше да каже и: „А и хич не ме интересува“.
Иволда стисна зъби, а Киврин побърза да каже:
— Пише: „Тук си вместо един приятел, когото обичам“, Агнес — и веднага изплашено осъзна какво точно е направила. Вдигна очи към Имейн, но Имейн като че ли не беше забелязала абсолютно нищо.
— Такива думи трябва да са на гръдта ти, а не на някаква кука в преддверието — каза тя. Взе брошката и я забоде на роклята на Роузмунд.
— Освен това трябва да стоиш до брат ми, както подобава на една годеница — допълни Иволда, — а не да си играеш на детски игрички. — Тя посочи огнището, където беше сър Блоет. Той вече беше почти заспал или унесен след всички излизания до пивоварната. Роузмунд погледна умолително Киврин.
— Иди и благодари на сър Блоет за този щедър подарък — рече хладно Имейн.
Роузмунд подаде на Киврин пелерината си и тръгна към огнището.
— Хайде, Агнес — рече Киврин, — трябва да си починеш.
— Искам да слушам камбаните на Сатаната — отвърна Агнес.
— Лейди Катрин — обърна се към нея Иволда със странно ударение върху думата „лейди“, — казахте ни, че не си спомняте нищо. Въпреки това прочетохте без проблем написаното на брошката на Роузмунд. Значи ли това, че можете да четете?
„Аз мога да чета — помисли си Киврин, — но от хората на четиринайсети век по-малко от една трета са можели да четат, а броят на грамотните жени пък е бил още по-малък.“
Тя погледна Имейн, която в този момент я фиксираше по същия начин както на първата сутрин от идването й в имението, когато беше опипвала дрехите и ръцете й.
— Не — отвърна Киврин и погледна Иволда право в очите. — Страхувам се, че не мога да прочета дори „Отче наш“. Вашият брат ни каза какво означават думите, когато подари брошката на Роузмунд.
— Не е вярно! — намеси се Агнес.
— Ти точно тогава си разглеждаше звънчето — поправи я Киврин, убедена че лейди Иволда никога няма да се хване на историята й, че веднага ще попита брат си и той ще й обясни, че никога не си е говорил с Киврин.
Иволда обаче като че беше доволна от отговора.
— Не съм си и помислила, че такава като нея ще може да чете — обясни тя на Имейн, после и двете се отправиха към сър Блоет.
Киврин се сви на пейката.
— Искам си звънчето — настояваше Агнес.
— Няма да ти го завържа, докато не легнеш и не мируваш.
Агнес изпълзя върху скута й.
— Преди това трябва да ми разкажеш приказката. Имало навремето една девойка…
— Имало навремето една девойка — започна Киврин. Гледаше Имейн и Иволда. Бяха седнали до сър Блоет и говореха нещо на Роузмунд. Тя пак бе вирнала брадичка и бузите й бяха ужасно зачервени. Сър Блоет се засмя, ръката му легна върху брошката, а след това се плъзна надолу към гръдта на Роузмунд.
— Имало навремето една девойка… — прекъсна мислите й Агнес.
— … която живеела край една голяма гора — продължи Киврин. — „Няма да ходиш сама в гората“, казвал й баща й…
— Но тя изобщо не го послушала — рече Агнес и се прозина.
— Точно така, тя изобщо не го послушала. Баща й много я обичал и много се притеснявал за нейната безопасност, но тя никога не го слушала.
— Какво имало в гората? — попита Агнес и се сгуши в Киврин.
Киврин придърпа пелерината на Роузмунд върху малкото й телце. „Главорези и крадци — помисли си тя. — А също така и сладострастни старци и техните свъсени сестри. И прикрити любовници. И съпрузи. И съдии.“
— Всякакви страшни неща.
— Вълци — рече Агнес сънливо.
— Да, вълци. — Киврин пак погледна към Имейн и Иволда. Бяха се отдалечили от сър Блоет и сега гледаха нея и си шепнеха нещо.
— И какво станало с нея? — попита още по-сънено Агнес. Очичките й вече се затваряха.
Киврин я прегърна и я залюля.
— Не знам — прошепна тя. — Просто не знам.
20.
Агнес беше заспала само преди пет минути, а ето че камбаната престана да бие, след което подхвана отново, но по-бързо, за да ги извика за службата.