— Отец Рош много избързва. Още няма полунощ — каза лейди Имейн, но още не си беше довършила изречението, когато другите камбани също подхванаха ехото: Уичлейд, Бюръфорд и много далеч на изток, толкова далеч, че до тях достигаше само дъхът на ехото — камбаните на Оксфорд.
„Ето ги камбаните на Озни, а ето го и Карфакс“ — мислеше си Киврин и се чудеше дали бият и у дома тази вечер.
Сър Блоет се вдигна едва-едва на крака, след което помогна и на сестра си да стане. Един от слугите им се приближи бързо с наметалата им в ръка, а също и с един плащ, подплатен с катерича кожа. Развеселените момичета издърпаха наметалата си от купа и се загърнаха, без да спират да дърдорят. Лейди Имейн раздруса Мейзри, която беше заспала на пейката на бедняците, и й нареди да донесе часослова. Мейзри тръгна по стълбата към таванското помещение с прозявка на уста. Роузмунд се приближи и се протегна с някак преувеличена загриженост към пелерината си, която беше паднала от раменете на Агнес.
Агнес беше като умряла. Киврин се поколеба, защото хич не искаше да я разбужда, но беше сигурна, че колкото и да са изтощени, дори петгодишните трябва да присъстват на тази служба.
— Агнес — каза тя нежно.
— Ще трябва да я занесете до църквата — обясни Роузмунд, докато се бореше със златната брошка на сър Блоет. Най-малкият син на иконома се приближи към Киврин с нейната пелерина — влачеше я по пода.
— Агнес — повтори Киврин и я пораздруса лекичко, изненадана, че църковната камбана не я е разбудила. Тази вечер звучеше много по-силно и близо, отколкото при всички досегашни случаи за сутрешна и вечерна молитва.
Агнес отвори очи.
— Ти не ме събуди! — обърна се тя сънено към Роузмунд, а след това допълни по-силно и по-разбудено: — Нали обеща да ме събудиш.
— Обличай си пелерината — нареди Киврин. — Трябва да тръгваме към църквата.
— Киврин, искам си звънчето.
— То ти е на ръката — каза Киврин, докато се опитваше да пристегне червеното й наметалце, без да я убоде по врата с катарамата.
— Не, не ми е на ръката — рече малката и заопипва ръката си. — Искам да си нося моето звънче!
— Ето го — каза Роузмунд и го вдигна от пода. — Сигурно е паднало. Но сега не е прилично да го носиш. Тази камбана ни кани за служба. Коледните звънчета идват след това.
— Аз няма да го дрънкам — обеща Агнес. — Само ще си го нося.
На Киврин това въобще не й се вярваше, но всички вече бяха готови и чакаха. Един от хората на сър Блоет палеше факлите с една пръчка от огъня и подаваше по една на слугите. Киврин завърза набързо звънчето на китката на Агнес и хвана двете момичета за ръцете.
Лейди Еливис постави своята на предложената й от сър Блоет. Лейди Имейн направи знак на Киврин да тръгва с малките момичета, а останалите ги последваха тържествено, сякаш това беше някаква процесия: лейди Имейн със сестрата на сър Блоет, а зад тях и целият антураж на сър Блоет. Лейди Еливис и сър Блоет поведоха шествието към двора, после през портата и накрая през полето.
Снегът беше спрял, на небето бяха изгрели и звездите. Селцето лежеше смълчано под бялата си завивка. „Замръзнало във времето“ — помисли си Киврин. Паянтовите постройки изглеждаха по-различно, гледката на разкривените плетове и порутените колиби бе някак омекотена и по-изящна на фона на снега. Факлите хвърляха кристални отблясъци по снега, но това, което направо секна дъха на Киврин, бяха звездите: стотици, хиляди звезди, до една искрящи като скъпоценни камъни в ледения въздух.
— Блести — рече Агнес и Киврин не знаеше дали малката говори за снега, или за небето.
Камбаната биеше равномерно, спокойно, и дори и нейният звук беше по-различен на фона ледения въздух — не че беше по-силен, но бе някак по-пълен, по-ясен. Киврин вече можеше да чуе и останалите камбани и да ги разпознае: Есткоут, Уитъни и Чъртлинтън, макар че и те звучаха по различен начин. Тя се заслуша за суиндънската камбана, която не беше преставала да бие, но не можа да я чуе. Не чуваше и оксфордските. Чудеше се дали само си ги беше изфантазирала.
— Агнес, дрънкаш със звънчето — каза Роузмунд.
— Не е вярно — отсече Агнес. — Само си вървя.
— Вижте църквата — намеси се Киврин. — Нали е красива?
Издигаше се като маяк сред полето, осветена отвътре и отвън. Витражите хвърляха вълнисти рубиненочервени и сапфирени отблясъци по снега. Около цялата сграда също имаше светлини — изпълваха двора чак до камбанарията. Факли. Киврин усещаше острия им дим. От белите поля наоколо прииждаха още и още факли.
Киврин изведнъж се замисли за Оксфорд по Бъдни вечер: осветените за последните купувачи магазини, хвърлящите жълти сенки върху снега във вътрешния двор прозорци на „Брейзноуз“. И елхата в „Балиол“, обсипана с безброй многоцветни лазерни светлинки.