— Дъщеря ви е заспала — рече той.
— Да — каза Еливис и погледна към Агнес.
Пое ръката му и двамата тръгнаха навън.
— Съпругът ви не дойде, както беше обещал.
— Не — чу я Киврин. И Еливис стисна ръката му по-силно.
Навън камбаните като че ли започнаха да бият едновременно всички до една: несинхронизирано, диво, неравномерно бучене. Звучеше направо чудесно.
— Агнес — каза Киврин и я разтърси, — време е да подрънкаш звънчето си.
Малката дори не се разшава. Киврин се опита да я вдигне на рамото си. Ръцете на Агнес увиснаха безжизнено на гърба й и звънчето издрънча.
— Цяла нощ чакаше да си подрънкаш — каза Киврин и се подпря на коляно. — Събуди се, агънце.
Тя се огледа, за да види дали някой може да й помогне. В църквата не беше останал почти никой. Коб обикаляше прозорците и гасеше пламъчетата на свещите с грубите си пръсти. Гавин и племенниците на сър Блоет бяха в задната част на църквата и закопчаваха мечовете си. Отец Рош беше потънал вдън земя. Тя се зачуди дали той бие в момента камбаната с такъв жизнерадостен ентусиазъм.
Изтръпналият й крак беше започнал да я гъделичка. Тя го размърда в тънката си обувка. Усещането беше ужасно, но все пак можеше да се изправи. Киврин преметна Агнес още по-назад върху рамото си и се опита да стане. Кракът й се заплете в подгъва на роклята и тя политна напред.
Гавин я хвана.
— Милейди Катрин, милейди Еливис ми нареди да дойда да ви помогна — каза той, взе Агнес от ръцете й, метна я на рамо и излезе с големи крачки от църквата, следван от Киврин.
— Благодаря — рече Киврин, когато излязоха от претъпкания двор. — Имах чувството, че ще ми се откъснат ръцете.
— Набито девойче е — съгласи се той.
Звънчето на Агнес се изхлузи от китката й и падна в снега, като съпроводи със звъна си другите камбани. Киврин спря и го вдигна. Възелът беше толкова малък, че почти не се виждаше, а късите крайчета на панделката се бяха превърнали в множество тънички нишки, така че щом тя го взе в ръце, възелчето веднага се отмота. Киврин спря Гавин и завърза панделката на провисналата китка на Агнес.
— Радвам се, че мога да помогна на една дама в затруднено положение — рече Гавин, но тя не го чу.
Бяха съвсем сами на полето. Останалата част от семейството вече беше почти стигнала до портата на господарската къща. Киврин виждаше как икономът държи факлата над лейди Имейн и лейди Иволда, за да виждат къде стъпват. В двора на църквата все още имаше много хора, а до пътя някой беше направил голям огън, около който бяха застанали много хора. Грееха ръцете си и си подаваха дървена паница, пълна с нещо, но тук, насред полето, Киврин и Гавин бяха съвсем сами. Възможността, която Киврин си беше мислила, че никога няма да получи, беше пред нея.
— Исках да ви благодаря, че се опитахте да откриете похитителите ми, че ме спасихте в гората и че ме доведохте в имението — рече тя. — Мястото, където сте ме намерили, далеч ли е оттук? Дали бихте могли да ме заведете там?
Той спря и я погледна. После попита:
— Не са ли ви казали? И каретата, и всичките ви вещи, които намерих, ги донесох, в къщата. Крадците са отнесли ценните неща и въпреки че започнах да ги преследвам, не открих нищо повече. — И той отново пое по пътя.
— Знам, че сте донесли сандъците ми и ви благодаря. Но не заради това искам да видя мястото, където сте ме намерили — обясни набързо Киврин, защото се изплаши, че ще настигнат останалите преди да е получила съгласието му.
Лейди Имейн беше спряла и гледаше към тях. Киврин трябваше да довърши започнатото, преди старата дама да изпрати иконома да разбере какво ги задържа.
— Загубих паметта си при нападението и удара по главата — каза Киврин. — Мислех си, че ако видя мястото, където сте ме намерили, може и да си спомня нещичко.
Той отново беше спрял и сега гледаше към пътя над църквата. По него се виждаха светлинки, които танцуваха неравномерно и бързо се приближаваха. Закъснели за църковната служба?
— Вие единствен знаете къде е мястото — продължи Киврин. — Затова ви притеснявам с молбата си. Ако обаче можете да ми кажете къде е, аз мога и…
— Там няма нищо — рече той някак отсъстващо. — Донесох и каретата, и сандъците ви.
— Знам — рече Киврин — и съм ви благодарна за това, но…
— В плевнята са — допълни той и се извърна, защото се чу конски тропот. Подскачащите светлинки бяха факли, носени от конници. Минаха в галоп покрай църквата, пресякоха селото — бяха поне половин дузина мъже — и спряха почти непосредствено до мястото, където се намираха лейди Еливис и останалите.