— Случайно да знаеш къде е Уилям Гадсън?
— Не. — Колин сбърчи нос. — Сигурно се целува на стълбите.
Беше в склада с провизии и прегръщаше една от задържаните под карантина. Дануърти му нареди да разбере какви са били координатите на Бадри от четвъртък до неделя сутрин, както и да намери разпечатка за кредитната карта на Бейсингейм за декември, след което се върна в апартамента си, за да продължи да звъни на разни технолози.
Един от тях в момента работеше по някаква мрежа в Москва за деветнайсети век, а други двама бяха отишли на ски. Останалите не си бяха у дома или просто не вдигаха телефона — може би Андрюс ги бе предупредил.
Колин донесе схемите с контактите. Бяха абсолютна каша. До този момент не бяха направени никакви усилия да се намери някаква възможна корелация, освен може би някакви американски контакти. Освен това на брой контактите бяха адски много. Половината от първичните бяха ходили на забавата в Хедингтън, две трети бяха ходили на коледни покупки, всички, с две изключения, бяха ползвали метрото. Беше като да търсиш игла в купа сено.
Дануърти прекара половината нощ в проверка на религиозната принадлежност на хората и кръстосано сравняване на данните. Четирийсет и двама бяха от англиканската църква, деветима бяха протестанти, имаше и седемнайсет, които нямаха религиозна принадлежност. Осмина бяха студенти от колежа „Шрусбъри“, единайсет се бяха редили на опашка в „Дебънам“ Да гледат Дядо Коледа, деветима бяха работили в дупката на Монтоя, трийсет бяха пазарували в „Блакуел“.
Двайсет и един от всички бяха имали контакти с поне двама от вторичните контакти, а Дядо Коледа от „Дебънам“ се беше срещнал с трийсет и двама (с двайсет и един от тях в една кръчма след края на смяната му). Нито един обаче не можеше да бъде доведен до всички първични, с изключение на Бадри.
Мери доведе болните, за които вече нямаше място в болницата, на сутринта. Носеше предпазен костюм, но не и маска.
— Готови ли са леглата? — попита тя.
— Да. Имаме две отделения с по десет легла.
— Чудесно. Трябват ми всичките.
Помогнаха на пациентите да облекат нощниците и пижамите, след това и да си легнат, и оставиха стажантката на Уилям да се грижи за тях.
— За тия, дето са на носилка, ще се погрижим веднага щом се освободи някоя линейка — каза Мери, докато вървяха с Дануърти през вътрешния двор.
Дъждът беше спрял съвсем и небето беше някак по-светло, сякаш всеки момент щеше да се прочисти.
— Кога ще пристигне аналогът? — попита той.
— Най-рано след два дни — отвърна тя.
Стигнаха до портала. Мери се облегна на каменната стена.
— Когато всичко това свърши — каза тя, — ще мина през мрежата. Ще отида в някой век, където няма епидемии, където не се налага да чакаш, да се притесняваш или да стоиш безпомощно със скръстени ръце.
Тя прокара ръка през посивялата си коса.
— Някой век, който не е десетка. — Тя се усмихна. — Само дето такъв няма, нали?
Дануърти поклати глава.
— Казвала ли съм ти някога за Долината на царете? — попита тя.
— Каза ми, че си ходила там по време на Пандемията.
Тя кимна.
— Кайро беше под карантина, та трябваше да отлетим за Адис Абеба. На път за там подкупих таксиметровия шофьор да ни закара до Долината на царете, за да мога да видя гробницата на Тутанкамон. Много вироглаво от моя страна. Пандемията вече беше стигнала до Луксор и се разминахме само на косъм от зоната под карантина. Стреляха ни два пъти. — Тя поклати глава. — Можехме да си загинем като едното нищо. Сестра ми отказа да слезе от колата, но аз слязох и се изкачих до вратата на гробницата. И си помислих: „Ето така е изглеждала, когато я е открил Картър.“
Тя погледна Дануърти, без въобще да го вижда, защото се беше зареяла в миналото.
— Когато открили вратата към гробницата, тя била заключена, та трябвало да изчакат съответните органи да я отворят. Картър обаче направил една дупка във вратата, пъхнал една свещ и погледнал. — Тя говореше съвсем тихо. — Карнарвон попитал: „Виждаш ли нещо?“, а Картър отвърнал: „Да, приказни неща.“
Тя затвори очи.
— Никога няма да забравя как стоях до затворената врата. И сега го виждам съвсем ясно. — Тя отвори очи. — Може би точно там ще отида когато кашата тук свърши. При отварянето на гробницата на Тутанкамон.
Тя погледна към небето.
— О, Боже, пак започва да вали. Трябва да се връщам. Ще ти изпратя тия, дето сега са на носилки в болницата, щом се освободи линейка. — Изведнъж го погледна съвсем остро. — Ти защо не си носиш маската?
— От нея ми се замъгляват очилата през цялото време. А ти защо си без маска?
— На привършване са ни. Направихи ти Т-разширението, нали?