— Знаеш ли, че ако госпожа Монтоя е при дупката си, аз бих могъл да те изведа от зоната — обади се Колин. После извади „гобстопъра“ от устата си и го разгледа. — Няма да има никакви проблеми. Има адски много места, които въобще не се наблюдават. На пазачите хич не им е приятно да стоят под дъжда.
— Нямам никакво намерение да нарушавам карантината — каза Дануърти. — Опитваме се да спрем епидемията, а не да я разпространяваме.
— Точно по този начин се е разпространила чумата навремето — обясни Колин, като отново извади „гобстопъра“ от устата си и го разгледа. Имаше нездрав жълтеникав цвят. — През цялото време се опитвали да избягат от нея, но всъщност просто я разнасяли.
Уилям промуши глава през вратата.
— Казва, че ще й трябват два дни да сложи пищялка на вашия телефон, но вече си имала на нейния, та ако искате, може да го ползвате.
Колин грабна якето си.
— Може ли аз да отида?
— Не — отсече Дануърти. — И веднага ги сваляй тия мокри дрехи. Не искам и ти да прихванеш грипа. — И той слезе по стълбите с Уилям.
— Учи в долните курсове в „Шрусбъри“ — обясни Уилям и тръгна под пороя.
Колин ги настигна на средата на двора.
— Не мога да го прихвана — рече той. — Вече ми направиха разширение на клетките. По времето на Черната смърт не са имали карантини и заради това се е разпространила навсякъде. — Той измъкна шала си от джоба на якето. — Едно удобно местенце за излизане от зоната е улица „Ботли“. На ъгъла до блокадата има кръчма и пазачът влиза вътре от време на време да си взема по нещичко за сгряване.
— Закопчай си якето — нареди Дануърти.
Момичето се оказа Поли Уилсън. Съобщи на Дануърти, че в момента работела върху някакъв оптически „предател“, който можел да проникне в конзолата, но още не била стигнала доникъде. Дануърти позвъни на Монтоя, но никой не вдигна.
— Оставете го да звъни — каза Поли. — Тя може да е някъде далеч. Пищялката се чува на половин километър.
Дануърти остави телефона да звъни десет минути, затвори, изчака пет минути, набра отново и го остави да звъни петнайсет минути, преди да се признае за победен. Поли гледаше Уилям с копнеж, а Колин трепереше в мокрото си яке. Дануърти го заведе вкъщи и го сложи да си легне.
— Мога да се промъкна през загражденията и да й кажа да ти се обади — каза Колин, докато прибираше „гобстопъра“. — Ако се притесняваш, че си прекалено стар да отидеш. Много съм добър.
Дануърти изчака до другата сутрин да се върне Уилям, след което отиде до „Шрусбъри“, за да опита отново, но пак не сполучи.
— Ще го наглася да звъни през половин час — каза Поли, докато го изпращаше. — Уилям дали си има други приятелки, а?
— Мисля, че не — отвърна Дануърти.
Откъм Христовата църква изведнъж долетя звънът на камбани. Чуваше се ясно и гръмко въпреки обилния порой.
— Да не би някой пак да е включил ония ужасни коледни песни? — попита Поли.
— Не — отвърна Дануърти. — Това са американките. — Той наведе глава по посока на звъна, опитвайки се да определи дали госпожа Тейлър се е примирила със „Стедман“, но се чуваха шест камбани, древните камбани на Озни: Дуе, Габриел и Мари една след друга, а след това и Клемент, Хотклерк и Тейлър. — И Финч.
Звучаха невероятно добре. Нямаха нищо общо нито с дигиталните коледни песни, нито с „О, ти Иисусе, Който бродиш по света“. Звънтяха ясно и отчетливо и Дануърти почти виждаше майсторките, застанали в кръга си в камбанарията, виждаше ги как подвиват колене и вдигат ръце, а Финч чете от листа си с цифрички.
— Всеки от нас трябва да си стои при камбаната без прекъсване — беше казала госпожа Тейлър.
Той беше имал един милион прекъсвания, но въпреки това сега се почувства странно съживен. Госпожа Тейлър не беше успяла да заведе музикантките си в Норич за Бъдни вечер, но беше останала при камбаните си и сега те биеха оглушително, главозамайващо, като празненство, като победа. Като коледна сутрин. Той щеше да открие Монтоя. И Бейсингейм. Или пък някой технолог, който не се страхува от карантината. Щеше да намери Киврин.
Когато се върна в „Балиол“, телефонът звънеше. Дануърти хукна нагоре по стълбите с надеждата, че това е Поли. Беше Монтоя.
— Дануърти? — каза тя. — Здрасти. Обажда се Лупе Монтоя. Какво става?
— Къде си? — попита я той.
— При дупката — отвърна тя, макар че това вече беше съвсем ясно. Стоеше пред разрушения неф на църквата в наполовина разкопания средновековен църковен двор. Едва сега той разбра защо тя така беше настоявала да се върне при дупката си. На някои места имаше по трийсет сантиметра вода. Монтоя беше разстлала огромно количество брезенти, мушами и найлонови чували из цялото място, но от десетина места капеше дъжд, а на местата, където се събираха краищата на отделните найлони, направо се изливаха водопади. Всичко — надгробните плочи, прожекторите, които тя беше захванала за брезентите, подпрените на стените кирки и лопати — беше покрито с кал.