Монтоя беше метнала един найлон над отворената гробница. Дануърти се зачуди дали от другата страна на гробницата има зловещи изображения като тези, които Колин му беше показал в книжката, и дали в реалността те бяха също толкова отвратителни. Върху найлона течеше вода и той се бе свлякъл.
Монтоя се изправи и вдигна някаква метална кутия, пълна с кал.
— Хайде де? — рече тя и постави кутията на ръба на гробницата. — Нали каза, че имаш още въпроси?
— Да — отвърна Дануърти. — Каза ми, че когато Бадри е бил при теб, не е имало никой друг.
— Нямаше — отвърна тя и обърса потта от челото си. — Уф, доста е задушничко тук. — Тя си свали якето и го метна на капака на гробницата.
— Ами местни хора? Хора, които нямат нищо общо с разкопките?
— Ако имаше някакви хора, веднага щях да ги наема да ми помагат.
Тя започна да бърка из калта в кутията и извади няколко кафяви камъчета.
— Капакът тежеше цял тон и щом го свалихме, заваля. Щях да наема всеки, когото видя, но тази дупка е прекалено затънтена и наоколо няма жива душа.
— Ами хората от Националния тръст?
Тя пъхна камъните под една струя вода, за да ги измине от калта.
— Идват само през лятото.
Дануърти се беше надявал, че ще се намери някой човек при дупката, който ще се окаже източникът, че Бадри е влязъл в контакт с някой местен жител, със служител от Националния тръст или дори ловец на патици. Но нали миксовирусите нямаха преносители. Самият мистериозен местен жител би трябвало да е бил болен, а Мери се беше свързала с всички болници и поликлиники в цяла Англия. Извън периметъра под карантина нямаше нито един случай с тази болест.
Монтоя вдигаше камъните един по един на светлината на фенерчето, увесено на едната от подпорите, обръщаше ги многократно в пръстите си, за да огледа внимателно все още калните им ръбове.
— А птиците?
— Птици ли? — възкликна тя и той си даде сметка, че думите му й бяха прозвучали като предложение да наема врабчета, за да й помогнат да вдигне капака на гробницата.
— Вирусът може да е бил разпространен от птици. Патици, гъски, кокошки — обясни той, макар и да не беше сигурен, че кокошките могат да бъдат преносителите, за които му беше говорила Мери. — При разкопките има ли някакви такива пернати?
— Кокошки? — възкликна тя и започна да оглежда още един от камъните на светлината от фенерчето.
— Понякога се получават нови видове от кръстоската между животински и човешки вирус — обясни той. — Пернатите са най-често срещаните резервоари, но понякога рибите също могат да влязат в тази роля. А също и прасетата. При разкопката ти има ли някакви прасета?
Тя продължаваше да го зяпа така, сякаш е пълен олигофрен.
— Дупката е във ферма на Националния тръст, нали?
— Да, но самата ферма е на три километра оттук. Намирам се насред едно ечемичено поле. Наоколо няма никакви прасета, нито птици, нито пък риба. — И тя продължи да си разглежда камъните.
Никакви прасета. Никакви птици. Никакви местни жители. Значи източникът на вируса не беше и при разкопката. Може би той просто не беше никъде и вирусът на инфлуенцата на Бадри беше мутирал съвсем спонтанно, както Мери беше казала, че става от време на време, беше се пръкнал неочаквано във въздуха и се беше спуснал над цял Оксфорд както чумата се беше спуснала над нищо неподозиращите обитатели на този църковен двор.
Монтоя беше вдигнала камъните към светлината, почистваше с нокът някоя останала бучица кал, а след това ги излъскваше. И изведнъж Дануърти си даде сметка, че това, което тя разглежда, са кости. Гръбначни прешлени може би, или пък пръстите на рицарските крака. Requiescat in pace.
Тя откри това, което очевидно търсеше — една неравна кост с размерите на орех, с набразден край. Пусна останалото в кутията, порови в джоба на ризата си, извади една четка за зъби с къса дръжка и започна да търка със свъсени вежди изпъкналите краища.
Гилкрист никога нямаше да приеме обяснението чрез теорията за спонтанната мутация. Твърде влюбен беше в идеята, че през мрежата е дошъл някой вирус от четиринайсети век. Твърде влюбен и в ролята си на заместник на декана на историческия факултет, за да се предаде толкова лесно, дори ако Дануърти беше намерил патици да плуват в локвите на църковния двор.
— Трябва да се свържа с Бейсингейм — каза той. — Къде е той?
— Бейсингейм? — възкликна тя. — Нямам представа.
— Но… мислех си, че си го открила. Когато ми се обади навръх Коледа, ми каза, че ти трябвал, за да получиш разрешение от Националната служба по здравеопазване.
— Знам. Загубих си цели два дни да звъня на разните риболовни фирми за сьомга и пъстърва в Шотландия и реших, че не мога да си позволя по-нататъшно отлагане. Ако питаш мен, той въобще не е в Шотландия. — Тя извади едно джобно ножче от дънките си и започна да стърже костта. — Като заговорихме за Националната служба по здравеопазване, мога ли да те помоля за една услуга? Непрекъснато набирам номера им, но ми дава заето. Ще отидеш ли дотам да им кажеш, че ми трябват помощници? Кажи им, че тия разкопки имат невероятна историческа стойност, но ще бъдат напълно и безвъзвратно загубени, ако не ми изпратят поне петима души. И една помпа. — Ножът запъна. Тя се намръщи и продължи да човърка.