Нямаше го и из целия двор. До портата стоеше Роузмунд, увита в пелерината си.
— Какво правиш на тоя студ? — попита я Киврин.
— Чакам баща ми — отвърна Роузмунд. — Гавин ми каза, че го очаква преди зазоряване.
— А Гавин виждала ли си го?
— Да. В конюшнята е.
Киврин погледна неспокойно към конюшнята.
— Тук е много студено да го чакаш. Иди да се сгрееш в къщата, а аз ще кажа на Гавин да те извика веднага щом баща ти се появи.
— Не, ще чакам тук — отсече Роузмунд. — Той обеща, че ще си дойде при нас преди Коледа. — Гласът й потрепери.
Киврин вдигна фенера си. Роузмунд не плачеше, но страните й бяха зачервени. Какво ли бе направил този път сър Блоет, та се беше наложило Роузмунд да се крие от него? А може би се беше изплашила от монаха или пък от пияния писар?
Киврин я хвана за ръката.
— Можеш да го чакаш и в кухнята, там също е топло — рече тя.
— Баща ми обеща, че ще дойде каквото и да се случи.
„И какво ще направи? — зачуди се Киврин. — Ще изхвърли свещениците? Или пък ще разтури годежа ти със сър Блоет?“ „Татко никога няма да позволи да ми се случи нещо лошо“ — беше казала Роузмунд, но вече беше обявена и датата на сватбата, така че той едва ли можеше да разтури годежа и по този начин да разгневи сър Блоет, който имаше „много влиятелни приятели“.
Киврин отведе Роузмунд в кухнята и каза на Мейзри да й приготви чаша топло вино.
— Ще ида да кажа на Гавин да те повика веднага щом баща ти пристигне — каза тя и се отправи към конюшнята, но Гавин го нямаше — нито там, нито в пивоварната.
Тя влезе в къщата, замислена дали Имейн пак не го е изпратила някъде. Имейн обаче беше седнала до събудения очевидно против волята си пратеник на епископа, за да му реди нещо с решителен тон, а Гавин беше до огъня, в компанията на сър Блоет и хората му, включително двамата, които бяха излезли от клозета.
Киврин се сви на пейката за бедняците до паравана. Нямаше никакъв начин дори да се приближи до него, камо ли да му заговори за мястото на спускането.
— Дай си ми го! — изхленчи Агнес. Тя и другите деца бяха застанали до стълбата. Момченцата си подаваха Блеки, галеха го и го пипаха по ушите. Сигурно Агнес беше отишла до конюшнята да вземе кутрето, докато Киврин беше обикаляла около плевнята.
— Той си е мой! — викаше Агнес и посягаше към кученцето. Едно момченце дръпна Блеки настрани. — Дай си ми го!
Киврин се изправи.
— Както си яздех из гората, се натъкнах на една девойка — каза Гавин високо. — Бяха я нападнали крадци и беше тежко ранена — главата й беше разцепена и течеше много кръв.
Киврин се поколеба, вперила поглед в Агнес, която налагаше момченцето по ръката, и си седна.
— „Благородна девице — казах аз, — кой ти е причинил това злодеяние?“ — разказваше Гавин, — но тя не можеше да каже нищо за раните си.
Агнес вече се беше сдобила с паленцето и сега го притискаше към гърдите си. Киврин трябваше да отиде и да спаси бедното същество, но не помръдваше от мястото си, а само леко се беше наклонила, за да може да вижда Гавин. „Кажи им къде си ме намерил — опитваше се да му внуши тя. — Кажи им къде точно в гората.“
— „Аз съм ваш васал и ще намеря злосторниците — казах аз, — но се страхувам да ви оставя в такова жалко състояние“. — Той говореше без да сваля поглед от Еливис. — Тя обаче дойде на себе си и ме замоли да тръгна и да намеря тези, които я бяха наранили.
Еливис стана и тръгна към вратата. Постоя малко при нея с доста нервно изражение, след което се върна и отново седна на мястото си.
— Не! — изпищя Агнес. Сега пък Блеки беше попаднал в ръцете на един от червенокосите мъже на сър Блоет, който го беше вдигнал високо във въздуха. Ако Киврин не се намесеше, за да го спаси, много скоро щяха да го задушат до смърт. Освен това вече нямаше никакъв смисъл да продължава да слуша приказката за „спасената в гората девойка“, която очевидно трябваше да впечатли лейди Еливис, а не да разкаже истинската случка. Киврин се запъти към децата.
— Крадците не бяха изминали дълъг път — каза Гавин, — та намерих съвсем лесно следите им и тръгнах по тях, пришпорвайки жребеца си.
Племенникът на сър Блоет размяташе Блеки за предните крачета и кученцето скимтеше жалостиво.
— Киврин! — извика Агнес когато я видя да се приближава, и се хвана за краката й. Племенникът на сър Блоет незабавно подаде кутрето на Киврин и се отдалечи, а децата се разбягаха във всички посоки.