— Ти спаси Блеки! — рече Агнес и посегна към кученцето.
Киврин поклати глава и каза:
— Време е да си лягаш.
— Не съм уморена! — изхленчи Агнес съвсем неубедително и потърка очи.
— Блеки е уморен — обясни Киврин и приклекна до Агнес, — но няма да си легне, докато и ти не направиш същото.
Този довод като че ли хвана вниманието й и преди да е успяла да намери уловката в него, Киврин й подаде Блеки, настани го в скута й като бебенце и гушна и двамата.
— Блеки много ще се радва да му разкажеш някоя приказка — говореше Киврин, докато вървеше към вратата.
— Скоро се озовах на едно място, което не познавах — рече Гавин в този момент. — Някаква тъмна гора.
Киврин понесе товара си навън, а после и през двора.
— Блеки обича приказки за котки — каза Агнес и нежно залюля малкото кученце.
— Ами тогава трябва да му разкажеш някоя приказка за котка — каза Киврин и взе кутрето, докато Агнес се катереше нагоре по стълбата. То вече беше заспало, изтощено от прехвърлянето от ръка на ръка. Киврин го сложи в сламата.
— За някоя лоша котка — каза Агнес и пак го взе. — Аз няма да спя, само ще си полегна с Блеки и затова няма да си свалям дрешките.
— Добре, недей — съгласи се Киврин и зави и Агнес, и палето с една тежка кожа. И без това в плевнята беше прекалено студено, че да я съблича.
— Блеки много ще се радва да ми носи звънчето — каза Агнес и се опита да му го нахлузи през главата.
— Едва ли — каза Киврин и й конфискува звънчето. След това ги зави с още една кожа и се примъкна до момиченцето, което долепи телцето си до нейното.
— Имало едно време една лоша котка — рече Агнес и започна да се прозява. — Татко й й казал да не ходи в гората, но тя въобще не го слушала. — Бореше се неистово с нападащия я сън, търкаше си очите и измисляше нови и нови приключения за лошата котка, но мракът и топлината на тежката кожа накрая я победиха.
Киврин продължи да лежи до нея, докато дишането й стана леко и равномерно, след което внимателно освободи Блеки от ръцете й и го сложи в сламата.
Агнес се намръщи насън и протегна ръка към него, а Киврин я прегърна. Трябваше да стане и да намери Гавин. Рандевуто беше след по-малко от седмица.
Агнес се размърда и се притисна още по-плътно до нея, косицата й галеше страната на Киврин.
„А теб как ли ще те напусна? — помисли си Киврин. — Ами Роузмунд? И отец Рош?“ И заспа.
Когато се събуди, вече почти се беше зазорило, а Роузмунд се беше мушнала под кожите до Агнес. Киврин ги остави да спят, слезе от тавана на плевнята и мина през сивия двор, изплашена, че е пропуснала камбаната за сутрешната служба. Гавин обаче още седеше до огъня, а пратеникът на епископа клюмаше и слушаше лейди Имейн.
Монахът продължаваше да седи в ъгъла с ръка около Мейзри, но писарят беше изчезнал някъде. Сигурно се беше напил и го бяха отнесли в леглото.
Децата сигурно също бяха сложени да си легнат, а някои от жените очевидно се бяха качили да си починат на тавана. Киврин не видя нито сестрата на сър Блоет, нито роднината от Дорсит.
— „Спри, крадецо! — извиках аз — казваше в този момент Гавин, — защото ще вляза в честна схватка с теб.“
— Киврин се чудеше дали това още беше историята за спасената девойка, или някое от приключенията на сър Ланселот. Невъзможно беше да се отгатне, а ако целта на разказа беше да бъде впечатлена лейди Еливис, то тя нямаше да може да бъде постигната. Еливис не беше в салона. Онова, което беше останало от публиката на Гавин, също не изглеждаше особено впечатлено. Двама от мъжете хвърляха съвсем лениво зарове на пейката помежду си, а сър Блоет беше заспал с подпряна на масивните си гърди брадичка.
Очевидно Киврин не беше пропуснала нито една възможност да поговори с Гавин като беше заспала, но както изглеждаше, скоро нямаше да се появи такава. Можеше просто да си остане с Агнес в плевнята. Щеше да се наложи сама да създаде възможност — да причака Гавин, когато той е тръгнал към нужника, или да го настигне по пътя за сутрешната служба и да му прошепне: „Чакай ме в конюшнята.“
Църковните служители като че ли нямаше да си тръгнат скоро, освен ако не свършеше виното, но тя не искаше да рискува като залага само на това. Можеше например мъжете да решат да идат на лов на другия ден, или пък можеше да се промени времето, но независимо от това дали пратеникът на епископа и хиените му щяха да си тръгнат, или не, до рандевуто оставаха само пет дни. Не, четири, защото вече беше Коледа.
— Той вдигна меча си за коварен удар — разказваше Гавин, като дори се изправи, за да илюстрира думите си, — и ако го беше стоварил толкова силно, колкото възнамеряваше, щеше да ми разцепи главата на две.