— Аз съм, Катрин. — И се придвижи към един от прозорците, за да може той да я види.
Той се прекръсти, все още стреснат, и Киврин се зачуди дали по време на молитвите си задрямва, та сега му трябва време да се разбуди.
— Лейди Имейн ме изпрати да ви донеса свещи — каза тя и заобиколи преградата, за да стигне до него. — Нареди ми да ви кажа да ги поставите в сребърните свещници, от двете страни на олтара. Нареди ми да ви кажа… — Тя спря, защото се засрами, че трябва да предава заповедите на Имейн. — Дойдох да ви помогна да подготвите църквата за литургията. Какво да направя? Да излъскам ли свещниците? — И тя му подаде свещите.
Той нито ги пое, нито каза думица и тя се зачуди дали в желанието си да го предпази от гнева на Имейн не беше нарушила някое правило. На жените не им бе разрешено да докосват предметите, които се използваха в литургията. Може би не им бе разрешено и да подават свещите.
— Не мога ли да ви помогна? — попита тя. — Не биваше ли да идвам в тази част при олтара?
Рош като че ли изведнъж се окопити.
— Няма място, където слугите на Бога да не могат да отидат — рече той. Взе свещите от ръката й и ги постави върху олтара. — Но такава като вас не бива да върши толкова скромна работа.
— Тази работа е в служба на Бога — рече тя рязко. После взе наполовина изгорелите свещи от тежкия разклонен свещник. Навсякъде по него беше накапал восък.
— Ще ни трябва малко пясък — каза Киврин, — както и нож да изстържа восъка.
Той незабавно се отправи да ги набави и докато го нямаше, тя набързо свали свещите от преградата към олтара и ги замени с лоени.
Отчето се върна с пясъка, няколко мръсни парцала и едно бледо копие на нож. Все пак вършеше работа за восъка и Киврин започна най-напред с петното на покривката, обработвайки го с голяма бързина, защото се притесни, че може да не им стигне времето. Пратеникът на епископа не се беше разбързал да става от тройното място, за да се приготвя за службата, но кой знае колко щеше да издържи на словесния порой от страна на лейди Имейн.
„Аз също нямам никакво време“ — мислеше си Киврин, докато лъскаше свещниците. Беше си казвала, че има предостатъчно време, но беше прекарала цялата нощ в упорито преследване на Гавин, а не беше успяла дори да се доближи до него. А днес той можеше да реши да отиде на лов или да спасява и други „благородни девици“, или пък пратеникът на епископа и неговите лакеи можеха да изпият всичкото вино и да се отправят в търсене на още, повлекли и нея със себе си.
„Няма място, където слугите на Бога да не могат да отидат“, беше казал Рош. „Освен до мястото на спускането — мислеше си тя. — Освен у дома.“
Тя яростно затърка с влажния пясък някакъв восък, при което опръска отец Рош.
— Съжалявам — каза Киврин. — Лейди Имейн… — И спря.
Нямаше смисъл да му казва, че са я изгонили. Ако той се опиташе да поговори с лейди Имейн за нея, щеше да стане още по-лошо. Освен това не искаше да го прокудят в Озни само защото се е опитвал да й помогне.
Той обаче я чакаше да довърши.
— Лейди Имейн ми нареди да ви предам, че пратеникът на епископа ще отслужи коледната литургия — каза тя.
— Ще бъде истинска благодат да чуем такъв човек на рождеството на Иисус Христос — отвърна отецът и остави излъскания вече потир.
Рождеството на Иисус Христос. Тя се опита да си представи църквата „Св. Богородица“ на днешния ден с цялата музика и топлина, с лазерните свещи, потрепващи в свещниците от неръждаема стомана, но картината беше само бледа представа — замъглена и нереална.
Тя постави свещниците от двете страни на олтара. Проблясваха едва забележимо на слабата светлина от прозорчетата. Постави три от свещите на лейди Имейн в тях и малко приближи левия към олтара, за да са на равно разстояние.
Не можеше да се направи нищо за расото на отец Рош, което Имейн знаеше отлично, че му е единствено. Отецът се беше изцапал по ръкавите с влажния пясък и Киврин го поизтупа.
— Трябва да се върна, за да събудя Агнес и Роузмунд за службата — каза тя, като изтупа и предната част на расото, след което продължи, почти без да си дава сметка какво казва: — Лейди Имейн помоли пратеника на епископа да ме отведат с тях в Годстоу.
— Бог те е изпратил тук, за да ни помагаш — каза той. — Той няма да позволи да те отнемат от нас.
„Де да можех да ти вярвам“ — мислеше си Киврин, докато се връщаше към къщата. Все още нямаше и помен от живот наоколо, макар че от два от покривите се точеха струйки дим, а кравата беше пусната да пасе и бе дошла до огъня, където снегът се беше разтопил. „Може би вече всички спят и ще мога да разбудя Гавин, за да го попитам къде е мястото на спускането“ — помисли тя, но в този момент видя, че към нея се приближават Роузмунд и Агнес. Изглеждаха съвсем определено по-зле по отношение на дрехите си. Кадифената рокля на Роузмунд беше цялата в слама и плява, а Агнес беше същата и в главата. Щом видя Киврин, тя се изтръгна от ръцете на Роузмунд и хукна към нея.