— Трябваше още да спите — каза Киврин и започна да маха сламките от дрешките и косата й.
— Дойдоха някакви мъже — отвърна малката. — Те ни събудиха.
Киврин погледна озадачено Роузмунд.
— Да не би да се е върнал баща ви?
— Не — отвърна тя. — Представа си нямам кои са тези. Мисля, че може да са слуги на пратеника на епископа.
Оказа се права. Бяха четирима монаси с две изтощени магарета и очевидно едва сега бяха настигнали господаря си. Разтовариха два големи сандъка, няколко платнени чувала и едно огромно буре вино.
— Май ще останат доста време — изкоментира Агнес.
— Да — съгласи се Киврин. „Бог те е изпратил тук. Той няма да позволи да те отнемат от нас.“ — Ела — обърна се тя весело към момиченцето. — Ела да те среша.
Отведе Агнес вътре и я поспретна, после тръгнаха към черквата.
В багажа на епископския пратеник освен виното очевидно беше имало и нови одеяния. Той самият беше облечен в черен кадифен филон над ослепително белите дрехи, а монахът от цистерианския орден блестеше от великолепие в метри златотъкан брокат и златиста бродерия. Писарят беше потънал вдън земя, същото се отнасяше и за отец Рош, който сигурно беше прогонен заради мръсното си расо. Киврин погледна към задната част на църквата, като се надяваше, че поне са му разрешили да се порадва на присъствието на този „свят човек“, но не можа да го види сред селяните.
Самите селяни също изглеждаха доста по-омърляни, а някои съвсем явно имаха голям махмурлук. Каквото всъщност беше състоянието и на самия пратеник на епископа. Той препускаше през словата на службата монотонно и с акцент, поради който Киврин не разбираше почти нищо. Нямаше нищо общо с латинския на отец Рош. Нито с това, на което я бяха учили Латимър и свещеникът от протестантската църква.
С напредването на службата пратеникът говореше все по-бързо и по-бързо, сякаш нямаше търпение да свърши. Лейди Имейн обаче като че ли не забелязваше това. Тя изглеждаше сериозна и тържествена и кимаше одобрително, заслушана в проповедта, която май беше за отказването от светските изкушения.
Докато обаче излизаха след литургията, тя спря на вратата на църквата и погледна към камбанарията със стиснати неодобрително устни, „Сега пък какво? — зачуди се Киврин. — Някоя прашинка на камбаната може би?“
— Видяхте ли как изглеждаше църквата, лейди Иволда? — попита Имейн ядосано сестрата на сър Блоет. — Не беше поставил никакви свещи на прозорците над олтара, а само кандила като тези, дето ги използват селяните. Трябва да си поговоря с него. Направо унижи дома ни пред епископа.
И се запъти към камбанарията, обзета от добродетелен гняв. „А ако беше поставил свещи — помисли си Киврин, — със сигурност щяха да бъдат или неподходящи, или пък щяха да бъдат сложени на неподходящо място. Или пък щеше да ги изгаси както не трябва.“ Прищя й се да измисли начин, по който да помогне на отец Рош, но Имейн вече беше почти до камбанарията, а Агнес я дърпаше настойчиво за ръката.
— Уморена съм — хленчеше тя. — Искам да си лягам.
Киврин я отведе в плевнята, като се промъкваше сред селяните, които бяха започнали да прииждат за втората част на гощавката. Върху огъня бяха натрупани нови цепеници, а няколко от младите момичета се бяха хванали за ръце и танцуваха около него. Агнес си легна на тавана съвсем охотно, но докато Киврин стигне до къщата, вече беше станала и тичаше през двора подир нея.
— Агнес — рече строго Киврин. — Защо си станала? Нали каза, че си уморена?!
— Блеки е болен.
— Болен ли? — възкликна Киврин. — Какво му е?
— Болен е — само повтори малката, хвана Киврин за ръката и я поведе към плевнята. Блеки лежеше в сламата, без да помръдва. — Ще му направиш ли отвара?
Киврин вдигна палето и веднага го пусна с горчива въздишка. Кученцето беше съвсем изстинало.
— О, Агнес, страхувам се, че е умрял.
Агнес приклекна до него, погледна го с интерес и каза:
— Капеланът на баба умря. Блеки същата треска ли е имал?
„Много му е дошло мачкането“ — помисли си Киврин. Бяха го подмятали от ръка на ръка, бяха го стискали, почти го бяха задушили. Убит от любов. При това на Коледа, макар че Агнес не изглеждаше кой знае колко разстроена.
— Ще му направим ли погребение? — попита тя като внимателно запуши ухото на Блеки с пръст.
„Не“ — отвърна й Киврин наум. През Средновековието не беше имало погребения в кутии за обувки. Хората през този век се бяха отървавали от труповете на животните като ги бяха изхвърляли в някой храсталак или пускали в някой вир.