— Ще го погребем в гората — рече тя, макар че представа си нямаше как точно ще направят това при положение, че земята беше замръзнала. — Под някое дърво.
Едва в този момент Агнес придоби наистина нещастен вид.
— Отец Рош трябва да погребе Блеки в църковния двор — рече тя.
Отец Рош беше готов почти на всичко за малката Агнес, но Киврин не можеше дори да си представи, че може да извърши едно наистина християнско погребение за едно животно. Идеята, че домашните любимци са същества с душа, беше придобила популярност едва през деветнайсети век, но дори и тогава не бяха правени християнски погребения за котки и кучета.
— Аз лично ще кажа заупокойната молитва — обясни Киврин.
— Отец Рош трябва да го погребе в църковния двор — настояваше Агнес. — А след това трябва да удари камбаната.
— Не можем да го погребем преди да са минали Коледните празници — побърза да каже Киврин. — Щом минат, ще попитам отец Рош какво трябва да направим.
Но какво трябваше да направи с телцето засега? Не можеше да го остави тук, където спяха момичетата.
— Ела да занесем Блеки долу — каза тя, взе палето и се огледа за някоя торба, където да го напъха, но не откри нищо. В крайна сметка слязоха долу и го оставиха в ъгъла зад една коса.
Агнес хвърли малко слама отгоре му и каза:
— Ако отец Рош не бие камбаната, Блеки няма да отиде в рая. — И избухна в сълзи.
Киврин половин час я люля в скута си, бърса окъпаното й в сълзи лице и я успокоява.
Откъм двора на къщата се чуваше шум. Киврин се чудеше дали коледното пиршество се е пренесло там, или мъжете се приготвят за лов. Чуваше се пръхтенето и цвиленето на коне.
— Хайде да идем да видим какво става в двора — каза по едно време тя. — Може да се е върнал баща ти.
Агнес избърса носа.
— Ще му кажа за Блеки — рече тя и скочи от скута на Киврин.
Излязоха. Целият двор беше пълен с хора и коне.
— Какво правят? — попита Агнес.
— Не знам — отвърна Киврин, макар че й беше съвсем ясно какво всъщност става. Точно в този момент Коб извеждаше от конюшнята белия жребец на пратеника на епископа, а слугите изнасяха сандъците и торбите, които бяха внесли рано същата сутрин. Лейди Еливис стоеше на вратата и гледаше напрегнато към двора.
— Тръгват ли си? — попита Агнес.
— Не — отвърна Киврин. „Не. Не могат да си тръгнат. Аз още не знам къде е мястото на спускането.“
В този момент излезе монахът, облечен в белите си одежди и пелерината. Коб отново влезе в конюшнята, за да излезе с кобилата, която беше яздила Киврин, когато ходиха в гората да събират бръшлян и зеленика. Изнесе и седло.
— Те си тръгват — каза Агнес.
— Знам — съгласи се този път Киврин. — Виждам.
23.
Киврин сграбчи ръката на Агнес и хукна към прикритието на плевнята. Трябваше да се скрие, докато си заминат.
— Къде отиваме? — попита Агнес.
Киврин профуча покрай двама от слугите на сър Блоет, понесли един скрин.
— На тавана.
Агнес спря като попарена.
— Не искам да лягам! — изхлипа тя. — Не съм уморена!
— Лейди Катрин! — извика някой.
Киврин вдигна Агнес на ръце и забърза към плевнята.
— Не съм уморена! — пищеше Агнес. — Не съм!
Роузмунд ги настигна.
— Лейди Катрин! Не ме ли чувате? Мама ви търси. Пратеникът на епископа си тръгва. — Тя хвана Киврин за лакътя и я извърна към къщата.
Еливис продължаваше да стои на вратата, но сега гледаше право към тях. Пратеникът на епископа беше излязъл и стоеше до нея в червеното си наметало. Киврин не виждаше никъде Имейн. Сигурно беше вътре и опаковаше багажа й.
— Пратеникът на епископа има спешна работа в братския орден в Бернсестър — каза Роузмунд, докато водеше Киврин към къщата. — Сър Блоет тръгва с тях. — Тя се усмихна щастливо. — Сър Блоет каза, че ще ги придружи до Кърси, за да могат да си починат там тази нощ и утре да потеглят за Бернсестър.
Бернсестър. Байсестър. Поне не беше Годстоу. Годстоу обаче им беше на път.
— Каква работа?
— Не знам — отвърна Роузмунд, сякаш това нямаше никакво значение, но Киврин си даваше ясната сметка, че за нея наистина това е съвсем маловажно. Сър Блоет си тръгваше и само това имаше значение. Роузмунд минаваше щастлива през блъсканицата от слуги, багаж и коне, за да се добере до майка си.
Пратеникът на епископа говореше с един от лакеите си, а Еливис го гледаше и се мръщеше. Никой нямаше да я види, ако се обърнеше и се скриеше зад конюшнята, но Роузмунд продължаваше да я държи за ръкава и да я дърпа напред.