— Ами ако не е получил никакво съобщение, защо не спомена за тази спешна работа още като пристигна? — настояваше снахата.
— Не знам — каза той нетърпеливо. — Чакай сега, трябва да си взема сбогом с моята годеница. — Той посегна към ръката на Роузмунд и Киврин видя с какво огромно усилие Роузмунд успя да не я отдръпне.
— Довиждане, сър Блоет — каза тя сковано.
— Така ли смяташ да се разделиш със съпруга си? — попита той. — Няма ли да му дадеш целувка за сбогом?
Роузмунд пристъпи напред и бързо го целуна по бузата, след което незабавно отстъпи, за да е извън обсега му.
— Благодаря ви за брошката — каза тя.
Блоет свали погледа си от побелялото й лице към яката на пелерината й.
— „Тук си вместо един приятел, когото обичам“ — каза той, опипвайки я с пръст.
В този момент се приближи Агнес. Тичаше и викаше:
— Сър Блоет! Сър Блоет!
Той я хвана и я вдигна на ръце.
— Дойдох да ви кажа довиждане — рече тя. — Кучето ми умря.
— Ще ти донеса друго като сватбен подарък — каза той. — Ако ми дадеш една целувка.
Агнес обви с ръце шията му и залепи по една звучна целувка на двете му червени бузи.
— Хич не си толкова пестелива на целувките, колкото е сестра ти — отбеляза той, като гледаше към Роузмунд, после пусна Агнес на земята. — Ти няма ли да дадеш на съпруга си две целувки?
Роузмунд не каза нищо.
Той пристъпи напред и отново прокара пръст по брошката.
— „Io suiicien lui dami amo“ — каза отново той и постави ръце на рамената на Роузмунд. — Трябва да мислиш за мен винаги когато я носиш. — И се наведе, за да я целуне по гушата.
Роузмунд не се дръпна, но лицето й пребледня.
Той я пусна и каза:
— Ще дойда за теб по Великден.
Думите му прозвучаха като заплаха.
— Ще ми донесете ли черна хрътка? — попита Агнес.
В този момент към тях се приближи лейди Иволда и запита:
— Къде са забутали слугите пелерината ми за път?
— Аз ще я донеса — каза бързо Роузмунд и хукна към къщата, без да пуска ръката на Киврин.
Щом се озоваха на безопасно разстояние от сър Блоет, Киврин каза:
— Трябва да намеря лейди Имейн. Виж, вече са почти готови за тръгване.
Това беше съвсем вярно. Бъркотията от слуги, сандъци и коне се беше подредила в дълга процесия, а Коб беше отворил портата. Конете, върху чиито гърбове бяха пристигнали „тримата мъдреци“, сега бяха натоварени с багаж и поводите им бяха вързани един за друг. Снахата на сър Блоет и дъщерите й вече бяха яхнали своите коне, а пратеникът на епископа беше застанал до кобилата на Еливис и затягаше подпръга на седлото.
„Само още няколко минути — мислеше си Киврин, — дано да остане в църквата само още няколко минути и след това те вече ще са си тръгнали.“
— Майка ти ми нареди да открия лейди Имейн — каза Киврин.
— Преди това трябва да дойдеш с мен в залата — каза Роузмунд. Ръката й още трепереше върху лакътя на Киврин.
— Роузмунд, нямам време…
— Моля те — настоя тя. — Ами ако дойде там и ме намери?
Киврин се сети как сър Блоет я беше целунал по гушката и каза:
— Ще дойда, но трябва да побързаме.
Побягнаха през двора, минаха през вратата и за малко да се сблъскат с дебелия монах — той слизаше по стълбите и имаше вид или на ядосан, или на човек със страшен махмурлук. Излезе през паравана, без да ги погледне.
В залата нямаше жив човек. Масата беше все още отрупана с чаши и чинии с месо, огънят припламваше сред валма дим.
— Пелерината на лейди Иволда е на тавана — каза Роузмунд. — Изчакай ме. — И хукна нагоре така, сякаш сър Блоет беше по петите й.
Киврин се върна при паравана и погледна навън. Пратеникът на епископа беше застанал до кобилата на Еливис с една ръка върху лъка на седлото и слушаше какво му говори монахът, който се беше навел много близо към него. Киврин погледна нагоре по стълбите към затворената врата на моминската стая и се зачуди дали писарят наистина има силен махмурлук, или пък са се скарали с монаха — защото той съвсем явно бе разстроен, ако се съдеше по жестовете му.
— Ето я — каза Роузмунд от стълбите. — Занеси я на лейди Иволда. Няма да ти отнеме повече от минутка.
Това беше шансът, който толкова беше чакала.
— Ще я занеса — каза Киврин, взе тежката пелерина от ръцете на Роузмунд и тръгна да излиза. Щом излезеше, веднага щеше да даде пелерината на някой слуга, който да я занесе на сестрата на сър Блоет, а тя веднага щеше да се скрие между постройките. „Дано само да остане в църквата още няколко минути — молеше се Киврин. — И да успея да се измъкна.“ Излезе и застана лице в лице с лейди Имейн.