— Ти защо не си готова за тръгване? — попита Имейн, вперила поглед в пелерината. — А твоята пелерина къде е?
Киврин хвърли поглед към пратеника на епископа. Той тъкмо се качваше на коня си — беше стъпил в събраните ръце на Коб. Калугерът вече беше на седлото.
— Моята е в църквата — отвърна Киврин. — Ей сега ще я донеса.
— Няма време. Те вече тръгват.
Киврин се огледа отчаяно из двора, но всички бяха много надалеч: Еливис беше застанала до Гавин край конюшнята, Агнес говореше оживено на една от племенничките на сър Блоет, а Роузмунд беше потънала вдън земя — сигурно още се криеше из къщата.
— Лейди Иволда ме помоли да й занеса пелерината — каза Киврин.
— Това може да го направи и Мейзри — рече Имейн. — Мейзри!
„Дано продължи да се крие“ — примоли се Киврин.
— Мейзри!!! — извика Имейн и Мейзри се появи крадешком на вратата на пивоварната, закрила ухото си с ръка. Лейди Имейн грабна пелерината от ръцете на Киврин, стовари я в ръцете на Мейзри и изсъска: — Стига си мързелувала! Занеси това на лейди Иволда.
След това сграбчи Киврин за китката.
— Ела! — И я поведе към пратеника на епископа.
— Отче, забравихте лейди Катрин. Нали обещахте да я заведете в Годстоу.
— Няма да ходим в Годстоу — отсече той и се покатери на седлото с доста голямо усилие. — Пътуваме към Бернсестър.
Гавин беше яхнал Гринголет и отиваше към портата.
„Той тръгва с тях — помисли си Киврин. — Може пък по пътя за Кърси да успея да го накарам да ми покаже мястото на спускането. Може да го накарам да ми каже къде е, а после ще избягам от тях и ще го намеря сама.“
— Ами не може ли да дойде с вас до Бернсестър и някой монах да я придружи до Годстоу? Искам да я върна в манастира й.
— Няма време — каза той и пое поводите.
Имейн сграбчи яркочервеното му наметало.
— Защо тръгвате толкова внезапно? Да не би някой да ви е обидил?
Той хвърли поглед към монаха.
— Не. — Направи нещо, което наподобяваше кръст, над Имейн и каза: — Dominus vobiscum, et cum spiritu tuo.
— Ами новият капелан? — не се предаваше Имейн.
— Оставям ви писаря си да ви служи като капелан — отговори той.
„Ама че лъжец!“ — помисли си Киврин. Пратеникът на епископа си размени още няколко тайни погледа с монаха и Киврин се зачуди дали спешната им работа не е просто желанието да се махнат колкото може по-скоро от тази оплакваща се старица.
— Вашият писар ли? — възкликна доволно Имейн и пусна пелерината му.
Пратеникът на епископа пришпори коня си и мина в галоп през двора, като за малко да прегази Агнес, която бързо се махна от пътя му, но след това изтича при Киврин и зарови глава в полите й. Монахът препусна след него.
— Дано Бог е с вас, отче — извика Имейн подире им, но те вече бяха излезли от портата.
Киврин изпита такова облекчение, че дори забрави да се притеснява, че Гавин е тръгнал с тях. Пътят до Кърси беше по-малко от половин ден. Той можеше да се върне дори преди полунощ.
Всички изглеждаха облекчени, а може би това беше отпускането, типично за коледния следобед, след като бяха изкарали на крак цялото време от сутринта на предния ден. Никой не си и помръдна пръста да почиства масите, които бяха отрупани с мръсни подноси и наполовина изпразнени паници. Еливис просто се отпусна на стола си и впери разсеян поглед в масата. След няколко минути повика Мейзри, но когато тя не се появи, дори не направи и опит да я повика втори път, а облегна глава на резбованата облегалка и затвори очи.
Роузмунд се качи да полегне на тавана, а Агнес седна до Киврин край огнището и положи глава в скута й, без да спира да си играе със звънчето, макар и доста разсеяно.
Единствено лейди Имейн отказа да се поддаде на отпускането и леността на следобеда.
— Ще накарам новия капелан да каже молитвата — заяви тя и се качи на горния етаж, за да похлопа на вратата на моминската стая.
Еливис се възпротиви лениво и без въобще да отваря очи й обясни, че пратеникът на епископа е наредил писарят да не бъде безпокоен, но Имейн въпреки това похлопа няколко пъти на вратата — силно и безрезултатно. Изчака малко, пак почука, след което слезе и застана на първото стъпало, за да си чете часослова и да държи под око вратата. Така щеше да може да засече писаря още щом той се появеше.
Агнес подрънкваше звънчето си с един пръст и се прозяваше.
— Защо не се качиш да легнеш при сестра си? — предложи й Киврин.
— Не съм уморена — отвърна Агнес. — Кажи ми какво станало после с девойката, която не послушала баща си да не ходи в гората.
— Само ако си легнеш — каза Киврин и я нагласи в скута си. Агнес не издържа и две изречения.