Късно следобед Киврин се сети за кученцето на Агнес. Дотогава вече всички бяха заспали, дори и лейди Имейн, която се беше отказала да причаква писаря и се беше качила на тавана да полегне. По някое време Мейзри беше влязла и се беше свряла под една от масите и в момента хъркаше гръмогласно.
Киврин извади внимателно коленете си изпод главицата на Агнес и тръгна навън, за да погребе кутрето. На двора нямаше никого. Остатъците от огъня продължаваха да пушат сред полето, но и там нямаше никого. Селяните сигурно си почиваха.
Киврин взе телцето на Блеки и се отправи към конюшнята за някоя дървена лопата. Там беше само понито на Агнес и Киврин се намръщи като се сети, че писарят трябва по някакъв начин да последва пратеника към Кърси. Може пък в крайна сметка той да не беше излъгал и писарят наистина да станеше новия капелан, независимо дали това му харесва, или не.
Киврин понесе лопатата и вече втвърденото телце на Блеки към църквата, заобиколи я и стигна до северната страна. Остави кученцето на земята и започна да рови в заледения сняг.
Земята беше твърда като камък. Дървената лопата дори не остави следа, макар че Киврин стъпи отгоре й с двата крака. Тя се покатери по хълма към първите дървета на гората, разчисти снега под един ясен и зарови Блеки в рехавата покривка от листа.
— Requiescat in pace — изрече тя, за да може после да каже на Агнес, че кученцето е било погребано по християнски, и тръгна надолу по хълма.
Така й се щеше Гавин да се върне. Можеше да го помоли да я заведе на мястото на спускането, докато всички спяха. Тя тръгна бавно през полето, заслушана за тропота на коня му. Сигурно щеше да се върне по главния път.
Следобедната светлина беше започнала да чезне. Ако Гавин не се върнеше скоро, щеше да стане прекалено късно да ходят в гората. След половин час отец Рош щеше да удари камбаната за вечерна молитва и всички щяха да се разбудят. Гавин обаче трябваше да се погрижи за коня си, независимо по кое време се върнеше, така че тя можеше да се промъкне в конюшнята и да го помоли да я заведе в гората на сутринта.
Или може би просто щеше да й каже къде е мястото и да й нарисува карта, за да може да се ориентира по-лесно. По този начин нямаше да се наложи да ходи в гората сама с него, а ако лейди Имейн го накараше да изпълни някоя нова поръчка в деня на рандевуто, Киврин можеше просто да вземе някой кон и да намери мястото сама.
Тя остана при портата, докато й стана студено, след което влезе в двора. Там все още нямаше никого, но Роузмунд беше застанала на вратата.
— Къде си ходила? — попита тя. — Навсякъде те търсих. Писарят…
Сърцето на Киврин подскочи.
— Какво? Да не би да си тръгва? — Сигурно се беше събудил, махмурлукът му беше минал и сега беше готов за път. А лейди Имейн сигурно го беше убедила да я отведе в Годстоу.
— Не — отвърна Роузмунд и влезе в къщата. Киврин я последва. Залата беше празна. Сигурно и Еливис, и Имейн се бяха качили в моминската стая при писаря. Роузмунд откопча брошката на сър Блоет и си свали пелерината. — Болен е. Отец Рош ме изпрати да те повикам. — И тръгна нагоре по стълбите.
— Болен ли? — възкликна Киврин.
— Да. Баба изпрати Мейзри да му занесе нещо за хапване.
„И да му намери работа“ — помисли си Киврин, докато се катереше нагоре след нея.
— И Мейзри го намери болен?
— Да. Има треска.
„Има махмурлук“ — каза си Киврин и се прозя. Рош обаче щеше да разпознае безпогрешно признаците на махмурлука, дори и лейди Имейн да не можеше или да не искаше.
И в този момент й хрумна ужасна мисъл. „Той спи в моето легло и се е заразил от моя вирус.“
— Какво му е? — попита тя.
Роузмунд отвори вратата.
В малката стаичка почти нямаше място за всички… Отец Рош беше застанал до леглото, Еливис бе зад него, притиснала главицата на Агнес към рамото си. Мейзри се беше свила до прозореца. Лейди Имейн беше приклекнала до леглото, заета с приготвянето на една от миризливите си отвари. В стаята обаче имаше още някаква миризма — някак болнава и толкова силна, че побеждаваше тази и на синапа, и на лука, които бяха основните съставки на отварата.
Всички с изключение на Агнес изглеждаха изплашени. Агнес гледаше с интерес, както беше гледала Блеки, а Киврин си помисли: „Той е мъртъв, хванал е това, от което бях болна аз и е умрял.“ Но това беше абсурдно. Тя беше тук от средата на декември. Това означаваше инкубационен период от почти две седмици, като никой друг не се беше заразил, включително и отец Рош и Еливис, които не се бяха отделили от нея през цялото време на боледуването й.
Тя погледна писаря. Лежеше в леглото отвит, само по долна риза. Другите му дрехи бяха метнати на таблата на леглото, пурпурният му плащ стигаше до пода. Ризата му беше от жълта коприна и връзките й се бяха разхлабили така, че тя се беше отворила до средата на гърдите. Киврин обаче не забеляза нито кожата му без нито едно косъмче, нито хермелиновите връзки на ръкавите на ризата. Той беше болен. „Аз въобще не бях толкова болна дори когато бях решила, че умирам.“