— Строполи се като мъртва и заряза камбаната си — обясни Финч. — Камбаната се залюля над нея със звук, който напомняше за края на света, а въжето се извиваше като живо. Уви се около врата ми и за малко да ме удуши. След като дойде на себе си, госпожа Тейлър искаше да продължим, но разбира се, вече беше твърде късно. Наистина ми се ще да поговорите с нея, господин Дануърти. Направо се съсипва. Казва, че никога нямало да си прости, че е разочаровала останалите. Аз й обяснявам, че тя няма никаква вина, че нещата са понякога напълно извън контрола ни, нали така?
— Да — съгласи се Дануърти.
Не беше успял да се добере до никой технолог, камо ли да го убеди да дойде в Оксфорд. Не беше открил и Бейсингейм. Двамата с Финч се бяха обадили на всички хотели в Шотландия, а също така и във всеки мотел и туристическа спалня. Уилям се беше добрал до банковата сметка на Бейсингейм, но там не беше отбелязано закупуването на риболовни такъми или рибарски ботуши в магазина на някой отдалечен шотландски градец, както се беше надявал Дануърти. В сметката нямаше отбелязано нищо от петнайсети декември насам.
Телефонната система ставаше все по по-неизползваема. Визуалната връзка отново беше прекъснала, а електронният глас, който вече обясняваше, че всички линии са заети заради епидемията, се включваше след набирането на втората цифра на който и да било номер.
Дануърти не толкова се притесняваше за Киврин, колко я носеше със себе си през цялото време — един смазващ товар, който тежеше на плещите му, докато набираше телефон след телефон, докато чакаше линейка след линейка, докато слушаше оплакванията на госпожа Гадсън. Андрюс не му се беше обадил или ако беше опитал, сигурно не беше успял да се свърже. Бадри мърмореше някакви безкрайни щуротии за смърт, които сестрите внимателно записваха. В промеждутъците докато чакаше някой да вдигне телефона — я технолозите, я риболовните фирми, я който и да било — Дануърти разсъждаваше над думите на Бадри, за да се опита да намери някаква връзка. „Черна“, беше казал Бадри, а също така „лаборатория“ и „Европа“.
Телефонните връзки ставаха все по-лоши. Електронният глас вече се включваше още на първата цифра, а на няколко пъти Дануърти дори не успя да получи сигнал. Той се отказа да набира и отново започна да разглежда схемите с контактите. Уилям беше успял да се добере до иначе конфиденциалните медицински картони на първичните контакти от Националната служба по здравеопазването и сега Дануърти мъдруваше над тях в търсене на лечения с някаква радиация или посещения при зъболекар. На един младеж му бяха правили рентгенова снимка на челюстта, но когато Дануърти се вгледа по-добре, видя, че това е станало на двайсет и четвърти, тоест след като епидемията вече беше започнала.
Отиде до амбулаторията, за да разпита тези, които още не бяха изпаднали в делириум, дали имат някакви домашни любимци или пък са ходили на лов за патици наскоро. Коридорите вече бяха задръстени с носилки на колелца и върху всяка от тях имаше пациент.
На вратата на Изолаторното го срещна русата стажантка на Уилям. Беше облечена в бяла престилка и носеше маска.
— Не можете да влезете — каза тя и вдигна ръка да го спре.
„Бадри е починал“ — помисли си Дануърти.
— Да не би господин Шодхури да е по-зле? — попита той.
— Не. Всъщност вече спи малко по-спокойно. Свършиха ни обаче предпазните костюми. От Лондон обещаха, че утре ще ни изпратят една партида и засега персоналът мина на платнени. За посетители обаче нямаме нищо. — Тя порови в джоба си и извади късче хартия. — Записах думите му — каза тя и подаде листчето на Дануърти. — Страхувам се, че по-голямата част е напълно неразбираемо. Казва вашето име и на… Киврин? Така ли е наистина?
Той кимна, загледан в листчето.
— Понякога говори ясно, но по-голямата част е пълна безсмислица.
Тя се беше опитала да запише нещата фонетично, а на местата, където беше разбирала дадена дума, я беше подчертавала. „Не може“, беше казал Бадри, а после и „плъхове“ и „толкова притеснен“.
До неделя сутринта повече от половината задържани под карантина вече бяха на легло, а всички все още здрави се грижеха за тях. Дануърти и Финч се бяха отказали от идеята да ги настаняват по отделения, пък и така или иначе им бяха свършили леглата. Оставяха ги да си лежат по стаите или пък ги преместваха с все леглата и завивките в някоя стая на „Салвин“, за да не се разболеят и временно назначените импровизирани сестри.
Майсторките по камбаните се гътваха една след друга и Дануърти помогна да бъдат настанени в старата библиотека. Госпожа Тейлър, която все още можеше да ходи, настояваше да им ходи на посещения.