— Това е най-малкото, което мога да направя — каза тя, задъхана от усилието да пресече коридора, — след като ги разочаровах по този начин.
Дануърти й помогна да легне на надуваемия дюшек, който беше донесъл Уилям, и я покри с един чаршаф.
— „Духът е силен, но тялото — слабо“ — каза Дануърти.
Той самият се чувстваше адски слаб — изтощен до мозъка на костите си от липсата на сън. Между топленето на вода за чай и изхвърлянето на подлогите беше успял в крайна сметка да се свърже с една от техноложките на „Магдален“.
— В болницата е — отговори майка й. Изглеждаше притеснена и уморена.
— Кога точно се разболя? — попита Дануърти.
— На Коледа.
Дануърти усети искрица надежда. Може би техноложката от „Магдален“ беше източникът.
— С какви симптоми е дъщеря ви? — попита той нетърпеливо. — Главоболие? Висока температура? Дезориентация?
— Апандисит — отговори майката.
До понеделник сутрин три четвърти от задържаните вече бяха на легло. Както беше предвидил Финч, им свършиха чистите чаршафи, маските от Националната служба по здравеопазването и което беше по-зле — термометрите, антимикробните медикаменти и аспиринът.
— Опитах се да се свържа с болницата, за да помоля за още — обясни Финч и подаде някакъв списък на Дануърти, — но всички телефони са блокирани.
Дануърти тръгна пеша към болницата, за да донесе провизиите. Улицата пред отделението за спешни случаи беше претъпкана — истинска блъсканица от линейки, таксита и протестиращи, които носеха огромен плакат с надписа: „МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НИ ОСТАВИ ДА МРЕМ КАТО МУХИ!“ Докато Дануърти си проправяше път с огромни усилия, от вратата изхвърча Колин. Беше целият мокър — както винаги — със зачервено лице и зачервен от студа нос. Якето му беше разкопчано.
— Телефоните не работят — каза той. — Мрежата е блокирала от хилядите обаждания. В момента изпълнявам куриерски услуги. — Той извади мърлява купчина листове от джоба си. — Искаш ли да занеса на някого съобщение?
„Да — помисли си Дануърти. — На Андрюс. На Бейсингейм. На Киврин.“
— Не — отвърна той.
Колин напъха мокрите бележки в джоба си.
— Тогава тръгвам. Ако търсиш баба Мери, да знаеш, че е в отделението. Току-що пристигнаха пет нови болни. Семейство. Бебето беше мъртво. — И хукна през уличната блъсканица.
Дануърти показа списъка си на един лекар, който го насочи към „Снабдяване“. Коридорите все още бяха пълни с носилки на колелца. Над една от тях се беше надвесила една сестра с розова маска и престилка и четеше на пациента нещо от някаква книга.
— „Бог ще те настигне с мор — каза тя и едва тогава — твърде късно — Дануърти си даде сметка, че това е госпожа Гадсън. Тя обаче така се беше съсредоточила, че въобще не вдигна поглед. — Докато не те прогони от земята.“
„Мор ще те настигне“ — повтори си Дануърти и се сети за Бадри. „Бяха плъховете“, беше казал той. „Половин Европа.“
Киврин не можеше да е попаднала в епохата на Черната смърт. Андрюс беше казал, че максималното отклонение е пет години. През 1325 година чумата още не се беше появила и в Китай. Андрюс беше обяснил, че единствените две неща, които могат автоматично да прекратят спускането, са отклонението и координатите. Бадри пък, в моментите, когато беше в състояние да отговаря на въпросите на Дануърти, беше казал многократно, че е проверил координатите на Пухалски.
Дануърти влезе в „Снабдяване“. На рецепцията нямаше никого и той натисна звънеца.
При всяко поредно запитване от страна на Дануърти Бадри беше отговарял, че изчисленията на Пухалски са верни, но пръстите му не спираха да бягат по чаршафа и пишеха ли пишеха нови данни за фиксирането. „Това не може да бъде. Нещо не е наред.“
Той натисна още веднъж звънеца и между стелажите се появи една медицинска сестра. Очевидно се беше пенсионирала преди много години, но се беше върнала на работа заради епидемията. Беше най-малко на деветдесет и бялата й престилка беше пожълтяла от времето, но все още колосана толкова добре, че когато тя взе листа от ръцете на Дануърти, започна да пропуква.
— Имате ли разрешение за провизии?
— Не — отвърна той.
Тя му подаде обратно списъка, както и един формуляр от три листа.
— Всички поръчки трябва да са подписани от старшата сестра на отделението.
— Ние си нямаме такава — обясни той изнервено. — Нямаме и отделение. Имаме петдесет задържани под карантина в две спални помещения и никакви провизии.
— В такъв случай разрешението трябва да се подпише от лекуващия лекар.