Тя извика схемата с контактите. Името на Бадри все още беше най-отгоре. Мери постоя с вперен в схемата поглед, също толкова отнесена, колко и Монтоя, докато разглеждаше костите.
— Първото нещо, което трябва да научи един лекар, е да не се обвинява прекалено много, когато загуби някой пациент — обясни Мери и Дануърти се зачуди дали всъщност не говори за Бадри и Киврин.
— Ще я отворя тая мрежа — каза той.
— Надявам се — каза тя.
Отговорът не се криеше нито в схемата на контактите, нито в имената в нея. Отговорът се криеше в Бадри, чието име все още беше основният източник — въпреки всички въпроси, които бяха задали на първичните контакти, въпреки всички подвеждащи следи. Бадри беше основният случай, по който се водеха, и някъде от четири до шест дни преди спускането той беше влязъл в контакт с вируса.
Дануърти се качи на горния етаж, за да го види. На бюрото пред стаята му имаше някакъв висок изнервен младеж.
— Къде е… — започна Дануърти, но веднага си даде сметка, че всъщност не знае името на русата стажантка.
— Разболя се — отвърна момчето. — Вчера. Двайсетата сестра, която се разболява. Не им стигат помощници. Попитаха дали има студенти от трети курс, които биха искали да помогнат. Аз всъщност съм първа година, но съм изкарал курс по бърза помощ.
Вчера. Това означаваше, че беше минал цял ден, през който никой не бе записвал думите на Бадри.
— Спомняш ли си нещо, което е казал Бадри, докато си бил при него? — попита той без никаква надежда. Първокурсник. — Някакви думи или фрази, които си успял да разбереш?
— Вие сте господин Дануърти, нали? — попита момчето и му подаде един предпазен комплект. — Елоиз ми каза, че искате да знаете всичко, което казва пациентът.
Дануърти си облече предпазния костюм от новата партида. Беше бял, а по цялата дължина на отвора на гърба бяха направени малки черни кръстчета. Откъде ли се бяха сдобили с нови костюми?
— Беше много зле, но успя да ми каже поне сто пъти колко важно било да знаете всяка дума на пациента.
Момчето пусна Дануърти в стаята на Бадри, разгледа екраните над леглото, а после погледна и Бадри. „Поне поглежда пациента“ — помисли си Дануърти.
Бадри лежеше с ръце върху завивката и непрекъснато дереше по нея като в илюстрацията в книжката на Колин за рицарите. Подпухналите му очи бяха отворени, но не гледаха нито към Дануърти, нито към момчето, нито към чаршафа, по който шаваха ръцете му.
— Чета за това в учебниците по медицина — каза младежът, — но всъщност никога не съм го виждал. Много често срещан симптом при пациентите с болести на дихателната система. — Той отиде до конзолата, натисна няколко клавиша и посочи горния ляв екран. — Записал съм всичко.
Вярно си беше, беше записал дори и пълните безсмислици. Тях ги беше съхранил фонетично, беше отбелязал паузите с кръгчета, а до всяка съмнителна дума беше поставил (sic). На екрана се виждаха думите „половин“, „врънне“ (sic) и „Защо го няма?“
— Това е предимно от вчера — обясни момчето, после премести курсора в долната част на екрана. — Тази сутрин също каза някои неща. Сега, разбира се, не казва нищо.
Дануърти седна до Бадри и хвана ръката му. Беше леденостудена дори през импрегнираната ръкавица. Погледна екрана за температурата. Бадри вече нямаше предишните високи градуси, нито пък тъмнината по кожата, която вървеше с тях. Сякаш се бе обезцветил. Кожата му приличаше на навлажнена пепел.
— Бадри — каза той. — Аз съм господин Дануърти. Трябва да ти задам няколко въпроса.
Отговор не последва. Хладната ръка на Бадри бе сякаш безжизнена. Другата продължаваше да дращи по чаршафа.
— Според доктор Ааренс може да си прихванал болестта си от някое животно — дива патица или гъска.
Младежът погледна с интерес към Дануърти, а след това и Бадри, сякаш се надяваше, че пациентът ще вземе да се свести.
— Бадри, можеш ли да си спомниш? Имал ли си някакви контакти с патици или гъски през седмицата преди спускането?
Ръката на Бадри помръдна. Дануърти свъси вежди, чудейки се дали Бадри се опитва да каже нещо, но видя, че тънките, много тънки пръсти просто се опитват да дращят по неговата длан, по пръстите му, по китката му.