Изведнъж се почувства засрамен, че седи при Бадри и го измъчва с въпросите си, въпреки че Бадри нито го чуваше, нито въобще си даваше сметка, че той е тук.
Той постави ръката на Бадри върху чаршафа и каза:
— Почивай си.
— Не ви чува — каза младежът. — Когато са се унесли толкова, обикновено не са съвсем в съзнание.
— Така е, знам — съгласи се Дануърти, но остана да седи при Бадри.
Младежът нагласи една банка, огледа я нервно и пак я нагласи. После погледна напрегнато Бадри, нагласи банката за трети път и едва тогава излезе. Дануърти продължи да седи и да гледа как пръстите на Бадри удрят слепешката по чаршафа, как се опитват да го стиснат, но не могат. Как се борят. От време на време той прошепваше по нещо, което обаче беше прекалено тихо, за да го чуе Дануърти. Дануърти галеше ръката му до лакътя, нежно и внимателно. След известно време дращенето намали скоростта си, макар че Дануърти не знаеше дали това е добър знак, или лош.
— Гробище — каза Бадри.
— Не — каза Дануърти. — Не.
Поостана още малко, без да спира да глади Бадри по ръката, но след известно време му стана ясно, че това като че ли усилва възбудата му. Той се изправи.
— Опитай се да си починеш — каза му и излезе.
Младежът седеше зад бюрото и четеше „Грижа за пациента“.
— Моля ви, осведомете ме, когато… — започна Дануърти, но осъзна, че няма сили да довърши изречението.
— Моля да ме осведомите.
— Да, сър — каза момчето. — Къде мога да ви намеря?
Дануърти потърси в джоба си късче хартия, на което да запише, и се натъкна на списъка с провизиите. Беше забравил за тях.
— В „Балиол“ съм — каза той. — Изпратете ми куриер. — И тръгна към „Снабдяване“.
— Не сте го попълнили правилно — каза колосаната заядливка, когато Дануърти й даде формуляра.
— Но е подписан — отвърна той. — Вие си го попълнете.
Тя погледна неодобрително списъка.
— Нямаме нито маски, нито термометри. — И извади едно малко шишенце с аспирин. — Свършиха и цинтамицинът, и аспиринът.
Шишенцето съдържаше двайсетина таблетки аспирин. Той го пъхна в джоба си и излезе да търси аптека. Пред първата, която видя, стоеше тълпа демонстранти, вдигнали плакат, на който беше изписано само „НЕСПРАВЕДЛИВО!“ и „ЗЛОУПОТРЕБА С ЦЕНИТЕ!“. Дануърти влезе. Маските бяха свършили, а аспиринът и термометрите бяха на безбожна цена. Той изкупи цялото количество.
Прекара нощта в раздаване на провизии и проучване на схемата на Бадри. Търсеше някаква следа, която да го поведе към източника на вируса. Бадри беше правил някакво теренно проучване за факултета по деветнайсети век — в Унгария, на десети септември. На схемата обаче не беше отбелязано къде точно в Унгария, а Уилям, който в момента флиртуваше с онези, които все още бяха на крака, не знаеше нищо. И телефоните не работеха.
Положението беше същото и на сутринта, когато Дануърти се опита да позвъни в болницата, за да разбере какво е състоянието на Бадри. Не успя да се свърже, но щом остави слушалката, телефонът иззвъня.
Обаждаше се Андрюс. Дануърти едва чуваше гласа му през всичките смущения на връзката.
— Извинете, че отне толкова време — каза той, след което думите му заглъхнаха.
— Не те чувам! — извика Дануърти.
— Казах, че ми е много трудно да се свържа с вас. Телефоните… — И пак много смущения. — Направих проверката на параметрите. Използвах три различни комбинации от данни и триангулирах… — Останалото потъна някъде.
— Какво е максималното отклонение? — извика Дануърти в слушалката.
Линията се изчисти за малко.
— Шест дни. Това беше с комбинация от тестове на…
— Пак смущения. — Направих вероятностни тестове и възможната максималната стойност за този тест в радиус от петдесет километра си е пак пет години. — В този момент смущенията отново взеха връх и връзката се разпадна.
Дануърти затвори. Вероятно трябваше да се чувства поуспокоен, но не беше. Гилкрист нямаше никакво намерение да отвори мрежата на шести януари независимо дали Киврин беше на мястото на срещата, или не. Той посегна към телефона, за да се обади на Шотландското туристическо бюро, но в този момент телефонът иззвъня отново.
— Дануърти на телефона — каза той, примижавайки към екрана, но от визуалната връзка продължаваха да пристигат само снежинки.
— Кой? — изненада се някакъв женски глас. — Извинете — рече тя, — всъщност звънях на… — Екранът угасна.
Дануърти изчака няколко секунди, за да види дали ще звънне отново, след което се отправи към „Салвин“. Камбаната на „Магдален“ тъкмо отбиваше точен час. На фона на непреставащия дъжд звучеше като клепало, което бие на умряло. Госпожа Пиантини очевидно също я беше чула, защото стоеше насред външния двор по нощница и тържествено вдигаше и сваляше ръце в някакъв неин си ритъм.