— Преди колко време стана това?
— Преди два… не, три дни — отвърна той и сбърчи чело. Дните изглеждаха съвсем еднакви, когато човек въобще не си лягаше.
— Може ли да е намерила някой от фермата да й помага, след като е говорила с теб?
— През зимата там не ходи никой.
— Доколкото си спомням, Монтоя наема всеки, който й попадне пред очите. Може би е хванала някой случаен минувач.
— Каза, че там нямало жива душа. Дупката е на много изолирано място.
— Е, явно е намерила някого. Тя е там от седем дни, а инкубационният период на вируса е от дванайсет до четирийсет и осем часа.
— Линейката пристигна! — прекъсна ги Колин.
Мери отвори вратата, а Колин и Дануърти тръгнаха по петите й. Двама лекари от „Бърза помощ“ с маски на лицата извадиха една носилка и я поставиха на количката. Дануърти позна единия. Беше помогнал при докарването на Бадри.
Колин се беше навел над носилката и разглеждаше с интерес Монтоя, която лежеше със затворени очи. Главата й беше вдигната на множество възглавници, а лицето й беше придобило същия тъмночервен цвят като този на госпожа Брийн. Колин се наведе още по-близо и в този момент тя се изкашля право в лицето му.
Дануърти сграбчи момчето за яката и го издърпа настрани.
— Махни се! Да не искаш да се заразиш нарочно? Защо не си си сложил маската?
— Ами маските свършиха.
— Ти въобще не бива да си тук. Искам да се върнеш право в „Балиол“ и…
— Не мога. Назначен съм да се погрижа да си получиш разширението на Т-клетките на всяка цена.
— Тогава седни ей там и мирувай — нареди Дануърти и го отведе до един стол в приемната. — И няма да се вреш при пациентите.
— Ти пък хич да не се опитваш да ми избягаш — каза Колин заплашително, но седна, извади си „гобстопъра“ от джоба и го изтри в ръкава на якето си.
Дануърти се върна при носилката.
— Лупе — казваше в този момент Мери, — трябва да ти зададем няколко въпроса. Кога се почувства зле?
— Тази сутрин — отвърна Монтоя. Гласът й беше много дрезгав и изведнъж Дануърти се сети, че може би тя е била жената, която му беше позвънила преди да тръгне насам. — Снощи имах ужасно главоболие — тя вдигна окаляната си ръка и я сложи на челото си, — но си помислих, че е от напрягането на очите.
— Кой беше с теб при разкопката?
— Никой — отвърна Монтоя изненадано.
— А някакви доставки? Някой да ти е носил нещо от Уитни?
Тя понечи да завърти глава отрицателно, но явно я заболя и се отказа.
— Не. Имах си всичко.
— И никой не е идвал да ти помага?
— Не. Помолих господин Дануърти да се обади на Националната служба по здравеопазването да ми изпратят помощници, но той не го направи. — Мери обърна поглед към Дануърти, Монтоя направи същото. — Да не би да са изпратили някого? Ако не отиде никой, няма да го намерят.
— Какво да намерят? — попита той, чудейки се дали на думите на Монтоя може да се вярва, или вече е започнала да бълнува.
— В момента дупката е до половина пълна с вода — отвърна тя.
— Какво да намерят?
— Записващото устройство на Киврин.
Изведнъж Дануърти си спомни как Монтоя стоеше до гробницата и бърникаше из калната кутия с костици, които приличаха на камъни. Кости от китка. А шипчето на една от тях беше било част от записващо устройство. Записващото устройство на Киврин.
— Още не съм разровила всички гробове — обясни Монтоя, — а дъждът продължава да вали. Трябва да изпратят някого там незабавно.
— Гробове ли? — възкликна Мери и се обърна към Дануърти. — За какво говори тя?
— Разкопавала е средновековен църковен двор и е търсела тялото на Киврин — отвърна той мрачно. — Търсела е записващото устройство, което ти имплантира в китката на Киврин.
Мери не го слушаше.
— Искам схемата с контактите — обърна се тя към регистратора, след това каза на Дануърти: — Бадри е ходил в дупката, нали?
— Да.
— Кога?
— На осемнайсети и деветнайсети — отвърна той.
— И в двора на църквата ли е работил?
— Да. Двамата с Монтоя са отворили една рицарска гробница.
— Гробница — повтори Мери, сякаш това беше отговорът на някакъв важен въпрос, и се наведе над Монтоя.
— От кога датира гробницата?
— От 1318 година — отвърна Монтоя.
— Ти работила ли си на гробницата тази седмица?
Монтоя се опита да кимне, но пак спря.
— Завива ми се свят като си помръдна главата — обясни тя, сякаш се извиняваше. — Трябваше да преместя скелета. Гробницата се е напълнила с вода.
— Кой ден точно си работила на гробницата?
Монтоя сбърчи чело.