— Не знам какво се е случило — допълни Бадри. — Трябва да съм…
— Чумата е натръшквала по цели села — прекъсна го Дануърти. — Умирали са по толкова много хора, че често не е оставал жив човек да ги погребе.
— Остави го на мира, Джеймс — намеси се за трети път Мери. — Той не е виновен. Бил е болен.
— Болен — повтори Дануърти, не на себе си от гняв. — Киврин е имала контакт с твоя вирус. А сега е в 1348 година.
— Джеймс — рече Мери.
Дануърти въобще не я изчака да довърши. Отвори със замах вратата и излетя навън.
В коридора Колин се люлееше на един стол и щом го видя, каза:
— Хайде.
Дануърти го подмина с бърза крачка.
— Къде отиваш? — извика Колин и пусна стола да падне на предните си крака с гръм и трясък. — Баба Мери каза да не те пускам да си ходиш, преди да са ти направили разширението на клетките. И защо не си сложил предпазен костюм?
Дануърти прелетя през вратата на отделението.
Колин го последва по петите.
— Баба Мери каза, че в никакъв случай не бива да те пускам.
— Нямам време за никакво разширение — отсече Дануърти. — Тя е в 1348 година.
— Баба Мери ли?
Почти тичаха по коридора.
— Киврин ли? — попита Колин. — Не може да е там. Нали това е времето на Черната смърт?
Дануърти блъсна вратата, която водеше към стълбището, и хукна надолу, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж.
— Не разбирам — каза Колин. — Как се е озовала в 1348 година?
Дануърти зави по коридора с телефона, като междувременно бъркаше из джобовете си, за да намери бележника, подарен му от Колин.
— Ами как ще я измъкнете? — попита Колин. — Лабораторията е заключена.
Дануърти извади бележника и започна да разлиства страниците. Беше записал телефона на Андрюс някъде отзад.
— Господин Гилкрист няма да те пусне. Как смяташ да влезеш в лабораторията? Той сам каза, че няма да те пусне.
Телефонът на Андрюс беше на последната страница. Дануърти взе слушалката.
— А дори и да те пусне, кой ще работи с мрежата? Господин Шодхури ли?
— Андрюс — отвърна Дануърти категорично и започна да набира номера.
— Ама нали не иска да дойде! Заради вируса.
Дануърти долепи слушалката до ухото си.
— Няма да я оставя там.
Чу се женски глас:
— Тук е телефон 24837. „Х. Ф. Шепърдс ООД“.
Дануърти погледна невиждащо към тефтера в ръката си.
— Търся господин Роналд Андрюс — каза той. — Кой е вашият номер?
— 24837 — повтори тя нетърпеливо. — Тук няма такъв човек.
— Идиотски връзки — изръмжа Дануърти, затръшна слушалката и започна да набира втори път.
— Дори ако се съгласи да дойде, как смятате да я откриете? — попита Колин. — Нали няма да е там? Рандевуто не продължава три дни я.
Дануърти слушаше свободния сигнал на телефона и се чудеше какво е направила Киврин като е разбрала къде се намира. Върнала се е на мястото на срещата и е започнала да чака, разбира се. Ако обаче е била в състояние. Ако не е била много болна. Ако не са я обвинили, че е занесла чумата в Скендгейт.
— Тук е телефон 24837 — каза същият женски глас. — „Х. Ф. Шепърдс ООД“.
— Кой е вашият номер? — извика Дануърти.
— 24837! — също извика тя.
— 24837 — повтори Дануърти. — Ами на мен точно той ми трябва.
— Не е вярно — намеси се Колин, пресегна се и му показа номера на Андрюс на страницата. — Разместил си цифрите. — И взе слушалката от ръката му. — Я дай аз да ти го набера. — Той натисна съответните бутони и му върна слушалката.
Сега сигналът беше по-различен, чуваше се някак от по-голямо разстояние. Дануърти мислеше за Киврин. Чумата не се беше появила по едно и също време навсякъде. Беше пристигнала в Оксфорд по Коледа, но никой не можеше да знае със сигурност кога е ударила и Скендгейт.
Никой не вдигаше. Дануърти остави телефона да звъни десет пъти, а после единайсет. Не можеше да си спомни откъде точно бе тръгнала чумата. Беше дошла от Франция. Това със сигурност означаваше от изток, през Ламанша. А Скендгейт беше на запад от Оксфорд. Може да бе стигнала до селцето доста след Коледа.
— Къде е книгата? — обърна се той към Колин.
— Коя книга? Бележника ти ли? Ей го тук.
— Книгата, която ти подарих за Коледа. Защо не е с теб?
— Тук? — Колин не повярва на ушите си. — Та тя тежи поне пет кила.
Все още никой не вдигаше. Дануърти остави слушалката, грабна си бележника и се отправи към вратата.
— Искам винаги да я носиш със себе си. Не знаеш ли, че сме насред епидемия?
— Добре ли сте, господин Дануърти?