— Иди да я донесеш — рече Дануърти в отговор.
— Какво? Сега ли?
— Бягай до „Балиол“ и ми я донеси. Искам да разбера кога е стигнала чумата до Оксфордшир. Но не в града. По селата. И от коя посока е дошла.
— А ти къде си тръгнал? — попита Колин, докато тичаше успоредно с него.
— Да накарам Гилкрист да отвори лабораторията.
— Той не искаше да я отвори заради някакъв си грип, та ще я отваря за чумата! — възрази Колин.
Навън валеше като из ведро. Демонстрантите срещу ЕС се бяха струпали под козирката на болницата. Един се отправи към Дануърти, протегнал напред брошура. Колин беше прав. Ако Гилкрист разбереше кой е източникът на заразата, това въобще нямаше да го накара да промени решението си. Той щеше да си остане напълно убеден, че вирусът е минал през мрежата. Щеше да се изплаши, че ако отвори лабораторията, чумата ще дойде през мрежата.
— Дай ми един лист — нареди Дануърти и започна да рови за писалката си.
— Лист ли? — попита Колин. — За какво ти е?
Дануърти грабна брошурата от демонстранта и започна да драска нещо на гърба й.
— Господин Бейсингейм се подписва под нареждането за отварянето на лабораторията — каза той.
Колин зяпна.
— Ама, господин Дануърти, Гилкрист въобще няма да се върже на това. Не и като го види на гърба на някаква си брошура.
— Тогава ми донеси нормален лист! — извика Дануърти.
Колин се опули, после каза така, сякаш го увещаваше:
— Ей сега. Само ме изчакай тук, става ли? Не мърдай оттук.
Втурна се вътре и се върна с няколко листа хартия за ксерокс. Дануърти ги грабна и написа нареждането, както и името на Бейсингейм. После нареди:
— Иди да ми донесеш книгата. Ще се видим в „Брейзноуз“.
— Ами палтото ти?
— Няма време — отвърна Дануърти, сгъна листа на четири и го напъха в джоба на сакото си.
— Много вали. Не е ли по-добре да вземеш такси?
— Ти да виждаш такси наоколо! — рече Дануърти и тръгна по улицата.
— Баба Мери ще ме убие, да знаеш — извика Колин след него. — Каза, че аз отговарям за това да си получиш разширението на клетките.
И все пак трябваше да вземе такси. Докато стигне до „Брейзноуз“, дъждът вече беше направил плътна водна завеса — силен, биещ дъжд, който до един час щеше да се превърне в суграшица. Дануърти беше замръзнал до кости.
Хубавото беше, че поне протестиращите се бяха изпокрили. Пред „Брейзноуз“ вече нямаше нищо освен няколко нападали по земята брошури. Пред централния вход беше поставена подвижна метална преграда. Портиерът се беше оттеглил в стаичката си и беше затворил прозорчето си.
— Отворете! — извика Дануърти и заблъска по металната преграда. — Отворете незабавно!
Портиерът вдигна прозорчето и погледна навън. Когато видя Дануърти, първо се изплаши, а след това придоби войнствен вид.
— „Брейзноуз“ е под карантина — каза той. — Влизането е забранено!
— Отворете портала незабавно! — викаше Дануърти.
— Не мога, сър — отвърна портиерът. — Господин Гилкрист издаде заповед в „Брейзноуз“ да не бъде допускан никой, докато не бъде открит източникът на заразата.
— Източника вече го знаем — извика Дануърти. — Отвори портала!
Портиерът спусна прозорчето и само след минута излезе от стаичката си и се приближи до металната решетка.
— От коледната украса ли е било наистина? — попита той. — Казаха, че всички дрънкулки и гирлянди били заразени.
— Не — отговори Дануърти. — Отвори и ме пусни да вляза.
— Не мога, сър — каза портиерът объркано. — Господин Гилкрист…
— Господин Гилкрист вече не командва парада — каза Дануърти и извади сгънатия лист от сакото си. Промуши ръка през преградата и го подаде на портиера.
Портиерът го разгъна и зачете под дъжда.
— Господин Гилкрист вече не е временно ръководещ на факултета — обясни Дануърти. — Господин Бейсингейм ме упълномощи да поема всичко по спускането. Отвори портала.
— Господин Бейсингейм! — възкликна портиерът, вторачен във вече размазания подпис. — Ей сега ще намеря ключовете.
Върна се в стаичката си с листа в ръка. Дануърти се присламчи към портала, за да се скрие от леденостудения дъжд. Тресеше се от студ.
Беше се притеснявал, че на Киврин може да й се наложи да спи на студената земя, а през това време тя беше насред масова гибел, където хората измираха, защото никой не беше останал на крака, за да насече дърва, а добитъкът умираше по нивите, защото не беше останала жива душа да го прибере по оборите. Осемдесет хиляди жертви в Сиена, триста хиляди в Рим, повече от сто хиляди във Флоренция. Половин Европа.
Портиерът се появи с една голяма халка с ключове и се приближи към портала.