Чудеше се дали лежи на пътя. Ако бе така, със сигурност не трябваше да остава тук. Някой препуснал кон или пък полетяла по пътя карета можеха да я прегазят в тъмното, без дори да разберат.
От друга страна, посред нощ не можеха да бият камбани, а и през затворените й клепачи прозираше твърде много светлина, за да е тъмна доба. Ако обаче камбаната, която долиташе до нея, оповестяваше вечерната молитва, значи в момента тъкмо се мръкваше и поради това беше по-добре да стане и да се огледа, преди да е паднала нощта.
Тя се вслуша във всички звуци още веднъж — в птиците, в шумоленето на вятъра, в монотонния стържещ звън. По едно време камбаната заглъхна, макар ехото да продължи да се носи из въздуха, а после се чу тих шум — като от поемане на въздух през ноздри или като стъпване на крак върху пръхкава прашна повърхност, но така или иначе много наблизо.
Киврин се стегна с надеждата, че неволното движение няма да проличи през обгърналата я пелерина, и зачака, но повече не се чуха нито стъпки, нито гласове. И никакви птици. Над нея се беше надвесил някой или нещо. Беше сигурна в това. Чуваше дишането, усещаше дъха върху себе си. Нещото остана над нея дълго, без въобще да помръдва. След един безкрайно дълъг момент Киврин си даде сметка, че е задържала своя дъх, та се наложи да го изпусне съвсем бавничко. Вслуша се, но не можа да долови нищо освен туптенето на собственото си сърце. Пое си дълбоко дъх, въздъхна и изохка.
Нищо. Каквото и да се беше надвесило над нея, то нито помръдваше, нито издаваше някакъв звук и тя си даде сметка, че господин Дануърти е бил прав: да се правиш на изпаднал в безсъзнание не е кой знае колко подходящо в един век, когато по пътищата и горите още са обикаляли множество вълци. А също и мечки. Изведнъж, птичките запяха отново, което означаваше, че или нещото не е вълк, или ако е вълк, си е отишъл. Киврин отново съсредоточи слуха си върху всички звуци около себе си и отвори очи.
Не виждаше нищо освен ръкава си, който беше паднал върху носа й. Самото отваряне на очите обаче многократно усили главоболието й. Тя затвори очи, изстена и се извъртя достатъчно, че като отвори отново очи да може да види поне нещо. Изстена още веднъж и бавно отвори очи.
Над нея не се беше надвесил никой, а около нея не се стелеше никаква нощ. През преплетените клони на дърветата над главата й проникваше бледото, сивкавосиньо небе. Тя седна и се огледа.
Първото нещо, което й беше казал господин Дануърти преди две години, бе:
— Хората по онова време са били мърляви и са страдали от безброй болести. Направо клоаката на историята. Колкото по-бързо се отървеш от приказните си илюзии за тях, толкова по-добре.
И се беше оказал прав. Разбира се, че се бе оказал прав. Но ето че сега тя се намираше в една приказна гора. Заедно с каретата и всичко останало. Беше се спуснала на едно открито пространство, което беше твърде малко и сенчесто, за да бъде наречено поляна. Над главата й се издигаха високи дървета със силно разклонени корони.
Тя самата се намираше точно под един дъб. Високо над главата си успя да види по голите му клони няколко проядени листа. Цялото дърво беше обсипано с гнезда, но птичките отново бяха престанали да пеят, стреснати от раздвижването й. Ниската растителност беше гъста и приличаше на плътен килим от мъртви листа и изсъхнали треволяци, който би трябвало да е доста мек, но не беше. Твърдото нещо, върху което лежеше Киврин, беше шапчицата на един жълъд. Около изсъхналите корени на дъба се бяха струпали множество бели гъби, обсипани с червеникави петънца. Както гъбите, така и всичко на малката полянка — стеблата на дърветата, катурнатата карета, бръшляните — проблясваше от кристалите на ореола.
Беше очевидно, че на това място не е стъпвал човешки крак, никога не е стъпвал човешки крак, а също така, че това въобще не е пътят между Оксфорд и Бат и че за 1,6 часа няма да се появи нито един пътник. Или може би дори никога. Средновековните карти, които бяха използвали да определят на кое място точно да стане спускането, очевидно се бяха оказали толкова неточни, колкото беше предсказал господин Дануърти. Пътят очевидно се намираше много по на север, отколкото беше отбелязано на картата. Което означаваше, че тя е южно от него — в гората Уичууд.
— Провери точните си пространствени и времеви координати незабавно — й беше казал господин Гилкрист. Киврин се зачуди как въобще може да направи това — врабците ли да пита? Бяха твърде високо над главата й, за да прецени от кой вид са, а масовото изтребване на птици бе започнало едва през седемдесетте години на двайсети век. Така че освен ако не бяха пощенски гълъби или от отдавна изчезналия вид на тежките безкрили птици, присъствието им не можеше да бъде знак за каквото и да било определено време или място.