— Ще ви отворя само след секунда, сър — каза той и започна да обръща ключовете един по един.
Киврин сигурно беше отишла на мястото на спускането веднага щом бе разбрала, че се намира в 1348 година. Сигурно бе стояла там през цялото това време, бе чакала да отворят мрежата и бе полудяла от ужас, че не я взимат.
Ако въобще беше разбрала годината. Нямаше начин, по който да се досети, че всъщност не е в 1320 година, а в 1348 година. Бадри й беше казал, че отклонението ще е няколко дни. Сигурно бе проверила датата по дните на светите пости и си бе помислила, че е точно там и тогава, където трябва. Въобще нямаше да й хрумне да пита за годината. Щеше да си мисли, че е в 1320 година, а през цялото това време чумата щеше да вилнее около нея.
Катинарът на портала щракна и Дануърти бутна вратата само колкото да се промуши.
— Вземи си ключовете — нареди той. — Ще ми трябваш да отвориш лабораторията.
— Ключът не е на тая връзка — отвърна портиерът и се върна в стаичката си.
Беше безумно студено, дъждът продължаваше да реже, все по-леден и по-леден. Дануърти се сгуши до вратата на портиерната и напъха ръце дълбоко в джобовете на сакото си. Тресеше го.
Беше се притеснявал за разни крадци и главорези, а през цялото това време тя беше в 1348 година, когато по улиците бяха правили цели купчини от трупове, когато бяха изгаряли в паниката си евреи и непознати.
Беше се притеснявал, че Гилкрист не е направил проверка на параметрите, така се беше притеснявал, че беше заразил и Бадри с притеснението си, а Бадри, който по това време вече е бил в силна треска, беше вкарал данните отново.
Изведнъж си даде сметка, че портиерът се бави прекалено дълго и сигурно в момента предупреждава Гилкрист.
Приближи се до вратата и портиерът веднага изскочи с чадър в ръка. Коментираше нещо за непоносимото време и предложи на Дануърти да се скрие от дъжда.
— Вече съм подгизнал целият — каза Дануърти и закрачи през вътрешния двор.
По цялата ширина на вратата на лабораторията беше прекарана жълта лепенка. Дануърти я разкъса, докато портиерът ровеше из джобовете си за ключа на алармата и прехвърляше чадъра ту в едната, ту в другата си ръка.
Дануърти погледна зад него към апартамента на Гилкрист. Прозорците му гледаха към лабораторията, а във всекидневната се виждаше светлина, но Дануърти не долавяше никакво движение в стаята.
Портиерът намери най-сетне магнитната карта, която изключваше алармената система, напъха я в отвора, а след това започна да търси и ключа за самата врата.
— Все още не съм сигурен дали трябва да отварям лабораторията без съгласието на господин Гилкрист — каза той.
— Господин Дануърти! — чу се гласът на Колин някъде от двора. И Дануърти, и портиерът се извърнаха. Колин се приближи на галоп. Беше подгизнал до кости, а под мишница държеше голямата книга, добре увита в шала му. — На… някои… места… от… Оксфордшир… е… стигнала… чак… през… март — каза той с големи паузи между думите, за да си поеме дъх. — Извинете. Тичах по целия път.
— Кои части? — попита Дануърти.
Колин му подаде книгата и приклекна с ръце върху коленете, вдишвайки дълбоко и шумно.
— Не… пише.
Дануърти разви шала и отвори книгата на отбелязаната от Колин страница, но очилата му бяха прекалено напръскани от дъжда, а и самите страници бяха направо подгизнали.
— Пише, че се появила за първи път в Мелкъм, след което се придвижила на север към Бат, а също така и на изток — допълни Колин. — Пише, че в Оксфорд е стигнала по Коледа, а в Лондон — през октомври следващата година, но в някои части на Оксфордшир се появила чак в края на пролетта, а някои отделни селца останали незасегнати чак до юли.
Дануърти се вгледа с невиждащ поглед в страниците.
— Това не ни казва нищо — рече той.
— Знам — съгласи се Колин и се изправи. Продължаваше да диша тежко. — Но поне не пише, че до Коледа е бил повален целият Оксфордшир. Може пък Киврин да е в някое от селата, които са се заразили чак през юли.
Дануърти избърса страниците с шала и затвори книгата.
— Придвижила се е на изток от Бат — каза той тихо. — Скендгейт е точно на юг от пътя между Оксфорд и Бат.
Портиерът най-сетне си беше избрал един от ключовете. Пъхна го в ключалката.
— Пак позвъних на Андрюс, но никой не вдигна.
Портиерът отвори вратата.
— Как ще пуснеш мрежата, като нямаш технолог? — попита Колин.
— Да пуснете мрежата? — опули се портиерът. — Аз мислех, че само искате да извадите някакви данни от компютъра. Господин Гилкрист няма да ви даде да пускате мрежата без съответното разрешение. — И той взе листа с разрешението на Бейсингейм и го погледна.