— Знаех си — чу гласа на Колин. — И то само защото не ти направиха разширението на клетките. Баба Мери направо ще ме убие.
26.
— Това е невъзможно — каза Киврин. — Не може да е 1348 година.
Всичко обаче си идваше на мястото: и смъртта на капелана на лейди Имейн, и това, че не бяха довели със себе си никаква прислуга, и нежеланието на лейди Еливис да изпрати Гавин до Оксфорд, за да разбере нещо за самоличността на Киврин. „Там има много болни“, беше казала лейди Иволда, а Черната смърт беше нападнала Оксфорд през 1348 година по Коледа.
— Какво е станало? — попита тя и гласът й вече отказваше да й се подчинява. — Какво се случи? Нали трябваше да отида до 1320 година?! 1320-та! Господин Дануърти ме предупреди, че не бива да идвам, че тия от Медиевистиката въобще не разбират какво вършат, но не може да са ме изпратили чак в друга година! — Тя млъкна. — Трябва веднага да се махнете оттук! Това е Черната смърт!
Всички я бяха зяпнали толкова неразбиращо, че тя се усъмни дали преводачът не е започнал отново да си функционира само на английски.
— Това е Черната смърт — повтори тя. — Синята болест!
— Не — рече Еливис тихо, но Киврин я прекъсна:
— Лейди Еливис, трябва да отведете лейди Имейн и отец Рош в залата.
— Не може да бъде — прошепна Еливис, но все пак хвана лейди Имейн за ръката и я изведе. Имейн беше стиснала паницата с кашата така, сякаш беше мощехранителницата й. Мейзри хукна подире им със залепени на ушите ръце.
— Вие също трябва да се махнете — обърна се Киврин към Рош. — Аз ще остана при писаря.
— Преззззз — измърмори нещо писарят и Рош се обърна да го погледне.
Писарят се опита да се надигне и Рош се втурна да му помага.
— Не! — извика Киврин и го сграбчи за ръкава. — Не бива да се приближавате към него! — И застана между свещеника и леглото. — Болестта на писаря е заразна — каза тя и мислено започна да се моли преводачът да се справи с обяснението й. — Инфекция. Разпространява се от бълхи и от… — тя се поколеба, защото не можеше да се сети как се описва капковидното пренасяне на зараза — и от течностите и дъха на болните. Това е смъртоносна болест, която убива всеки приближил се.
Тя се вторачи в него напрегнато. Чудеше се дали въобще е разбрал нещичко от това, което му беше казала. Дали въобще може да го разбере. През четиринайсети век хората не бяха имали никаква представа за микроби и тем подобни, нито пък за това как се разпространява една заразна болест. Бяха вярвали, че Черната смърт е наказание, дадено им от Бога. Бяха мислили, че се разпространява от отровни мъгли, които се носели над горите и полята, от погледа на някой мъртвец, дори чрез магия.
— Отче — каза писарят в този момент и Рош се опита да заобиколи Киврин, но тя пак му препречи пътя.
— Не можем да ги оставим да измират — каза той.
„Ама сте го правили — помисли си тя. — Побягвали сте и сте ги оставяли като едното нищо. Хората са зарязвали децата си, лекарите са отказвали да идват, свещениците са бягали като попарени…“
Киврин се наведе и взе една от лентите плат, които лейди Имейн беше приготвила за мазилото си.
— Трябва да покриете устатата и носа си с това — каза тя.
Подаде му парчето плат, а той го изгледа намръщено, след което го сгъна на няколко пъти и го залепи на лицето си.
— Завържете го — каза Киврин и взе още един парцал. Сви го на триъгълник и го постави върху носа и устата си като маска на бандит, след което направи един възел отзад. — Ето така.
Рош се подчини, поигра си малко, докато направи възела, после погледна Киврин. Тя се дръпна встрани и той се наведе, за да постави ръка на гърдите на писаря.
— Недейте… — каза тя и той вдигна поглед. — Недейте да го пипате освен за най-необходимото.
Тя задържа дъха си, докато Рош го преглеждаше, изпълнена със страх, че писарят може внезапно да скочи отново, но той въобще не помръдваше. Бубонът под мишницата му се беше спукал и сега оттам течеше кръв и тънка струйка зеленикава гной.
Киврин положи ръката си върху отец Рош, за да го спре.
— Не пипайте това — каза тя. — Сигурно го е спукал, докато се опитвахме да го озаптим. — Тя изтри кръвта и гнойта с един от парцалите на лейди Имейн, а с друг превърза раната, като направи здрав възел на рамото. Писарят нито помръдна, нито извика, а когато Киврин погледна към него, видя, че той се е вторачил право пред себе си и не помръдва.
— Мъртъв ли е? — попита тя отчето.