— Не — отвърна Рош, който отново беше поставил ръка върху гърдите на писаря. Виждаше се лекото повдигане и спускане на гръдния кош. — Трябва да донеса нещата за последното причастие — допълни отецът. Думите му звучаха също толкова неясно, колкото и тези на писаря.
„Не — помисли си Киврин и усети как паниката в нея се надига отново. — Не отивай. Ами ако умре? Или пък пак стане да се бие?“
Рош се изправи.
— Не се страхувай — каза той. — Ще се върна.
И излезе с бързи крачки, без да затвори вратата. Отдолу идваха някакви звуци — гласовете на Еливис и Рош. Трябваше да му каже, че не бива да говори с никого. Агнес каза:
— Искам при Киврин! — И ревна, а Роузмунд й отвърна гневно.
— Ще кажа на Киврин — чу се вбесеното гласче на Агнес и Киврин затвори вратата и я затисна с гръб, за да не позволи на никого да влезе.
Агнес не биваше да влиза тук, нито Роузмунд, нито никой. Не трябваше да влизат в контакт с вируса. За Черната смърт не бе имало никакъв лек. Единственият начин, по който можеше да ги предпази, беше да не им позволи да се заразят. Тя се опита да си спомни набързо всичко, което знаеше за Черната смърт. Беше чела за нея, когато си вземаше изпитите по история на четиринайсети век, а освен това и доктор Ааренс й беше говорила разни неща, докато й беше правила ваксините.
Имаше два различни типа, не, три: единият влизаше направо в кръвообращението и убиваше жертвата си само за няколко часа. Бубонната чума се разпространяваше от бълхите по плъховете и точно тя предизвикваше отоците под мишниците. Другият вид беше белодробната и от нея не се образуваха бубони. Жертвата кашляше и повръщаше кръв — този вид се предаваше с помощта на малки капчици и беше ужасно заразен. Писарят обаче имаше бубонна, която не беше чак толкова заразна. Ако просто стоиш до болния, няма да се заразиш — бълхата трябваше да скочи от единия човек на другия.
Изведнъж Киврин се сети как писарят се беше строполил върху Роузмунд, при което и двамата бяха паднали на земята. „Ами ако и тя се зарази? Не бива, не бива да се заразява! Няма никакъв лек!“
Писарят се размърда и Киврин се приближи към леглото.
— Жаден съм — каза той и облиза устните си с подпухналия си език. Тя му донесе чаша вода, той отпи няколко глътки, задави се и се изкашля право в лицето й.
Тя отстъпи и махна с един замах намокрената маска. „Тази е от бубонната — говореше си тя наум, — докато триеше усърдно гърдите си. Този вид не се предава чрез капчици. Освен това ти не можеш да се заразиш, защото ти е направена ваксинация. А освен това си си получила всички други антивирусни ваксини, а също така и разширението на Т-клетките.“ Не би трябвало да може да се зарази от каквато и да било болест. Но не би трябвало и да се приземи в 1348 година…
— Какво се случи? — прошепна тя.
Не можеше да е от отклонението. Господин Дануърти се беше разтревожил, че не са направени съответните тестове, но в най-лошия случай отклонението щеше да е само няколко седмици, а не толкова много години. Сигурно се беше повредило нещо в самата мрежа.
Господин Дануърти беше казал, че Гилкрист си няма представа от това, което е тръгнал да прави, и нещо се беше объркало, и тя беше пристигнала в 1348 година. Защо обаче не бяха прекратили спускането веднага щом бяха разбрали кога е попаднала? Господин Гилкрист може и да не си беше дал сметка, че трябва да се направи точно това, но не и господин Дануърти. Първо на първо, той не беше искал да я пускат въобще на това пътуване. Защо не бе отворил мрежата веднага?
„Защото вече ме нямаше там“ — помисли си тя. За получаването и разшифроването на данните от фиксирането бяха необходими поне два часа. До това време тя вече беше тръгнала из гората. Но той щеше да задържи мрежата отворена. Едва ли щеше просто да я затвори, за да изчака датата на рандевуто. Той щеше да я остави отворена заради нея.
Киврин се спусна към вратата и свали резето. Трябваше да намери Гавин. Трябваше да го накара да й каже къде е мястото на спускането.
Писарят се поизправи и свали единия си крак от леглото, сякаш се канеше да тръгне с нея.
— Помогнете ми — каза той и се опита да свали и другия си крак.
— Не мога да ти помогна — отвърна тя гневно. — Не съм тукашна. Трябва да намеря Гавин. — Още щом го каза обаче, се сети, че Гавин не е в имението — нали беше заминал за Кърси с пратеника на епископа и сър Блоет. С пратеника на епископа, който така бързаше да си тръгне, че за малко да прегази Агнес с коня си.
Тя залости вратата, обърна се към писаря и попита:
— Другите бяха ли болни от чума? Пратеникът на епископа беше ли вече болен? — Спомни си посивялото му лице, как се беше загърнал в пелерината си и как се тресеше от студ. Щеше да зарази всички: и Блоет, и високомерната му сестра, и кикотещите се момичета. И Гавин. — Знаели сте, че сте били болни, нали? Не знаехте ли?