Писарят протегна скованата си ръка към нея. Приличаше на малко дете.
— Помогнете ми — каза той и се отпусна назад. Главата и рамената му увиснаха от леглото.
— Не заслужаваш да ти се помогне. Донесъл си чумата тук.
На вратата се почука.
— Кой е? — попита тя разгневена.
— Отец Рош — чу се гласът на свещеника и Киврин се почувства някак облекчена, зарадвана, че е дошъл, но не помръдна. Сведе поглед към писаря, който продължаваше да лежи наполовина извън леглото. Устата му беше отворена, подутият език я изпълваше цялата.
— Пуснете ме да вляза — извика отецът. — Трябва да го изповядам.
Да го изповядал!
— Не — отвърна Киврин.
Той захлопа по-силно.
— Не мога да ви пусна вътре — извика Киврин. — Заразно е. Можете да се разболеете.
— Той е в предсмъртна агония — каза Рош. — Трябва да му прочета молитвата, за да влезе в рая.
„Няма да отиде в рая — помисли си Киврин. — Той донесе чумата тук.“
Писарят отвори очи. Целите бяха кървясали и подути, при всяко негово вдишване се чуваше хъркане. Умираше.
— Катрин! — извика свещеникът.
„Умира, при това далеч от дома. Както се случи и с мен.“ Тя също беше донесла болест и ако никой не се беше заразил, това не беше станало заради някакво усилие от нейна страна. Всички й бяха помагали — и Еливис, и Имейн, и Рош. Можеше да ги зарази всички до един. Рош й беше прочел последното причастие, беше държал ръката й.
Киврин повдигна нежно главата на писаря и го положи така, че да лежи нормално. След това отиде до вратата, открехна я и каза:
— Ще ви позволя да влезете, но преди това трябва да поговорим.
Рош беше облякъл съответните одежди и си беше свалил предпазната маска. В една кошница беше поставил мирото и причастието. Постави я на раклата до леглото и погледна писаря, чието дишане ставаше все по и по-затруднено.
— Трябва да чуя изповедта му — каза той.
— Не! — отсече Киврин. — Не и докато не ви обясня нещо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Писарят има бубонна чума — започна тя, като се вслушваше внимателно във версията на преводача си. — Това е една ужасна болест. Почти всички, които се заразят от нея, умират. Разпространява се от плъховете и бълхите им, а също така и от дъха на вече болните от нея. Заразни са и дрехите и вещите им. — Гледаше го напрегнато и се опитваше да му внуши, че трябва да разбере. Той пък изглеждаше също напрегнат, но и стъписан.
— Това е една ужасна болест — каза тя. — Не е като треската или холерата. Вече е убила стотици хиляди души в Италия и Франция, толкова много, че по някои места не е останала жива душа да погребе мъртвите.
Не можеше да прочете нищо по лицето на свещеника.
— Вие сте си спомнили коя сте и откъде идвате — рече той. Думите му не звучаха като въпрос.
„Той си мисли, че когато Гавин ме е открил в гората, съм бягала от чумата — каза си тя. — Ако се съглася, ще си помисли, че аз съм я донесла.“ В погледа му обаче нямаше и следа от обвинение и тя реши, че трябва да го накара да разбере за какво става въпрос.
— Да — отвърна и зачака.
— Какво трябва да правим сега? — попита Рош.
— Другите не бива да влизат в тази стая. Освен това трябва да им кажете да не напускат къщата, но и да не пускат никого да влиза. На селяните също трябва да кажете да си останат по колибите, а ако видят мъртъв плъх, въобще да не се приближават до него. На поляната вече не трябва да стават никакви пиршества или танци. Селяните не бива да идват в господарската къща, нито дори в двора й, а също така не трябва да ходят до църквата. По никакъв повод не бива да се събират заедно.
— Ще накарам лейди Еливис да не пуска Агнес и Роузмунд да излизат — повтори той нарежданията й, — а на селяните ще кажа да си стоят по колибите.
Писарят изхърка и двамата се обърнаха към него.
— А нищо ли не можем да направим за тези, които вече са се заразили с чумата? — попита той. Произнесе думата доста странно.
Докато отец Рош беше излязъл да донесе нещата за причастието, тя се беше опитала да си спомни какво бяха правили хората от четиринайсети век, за да се борят срещу болестта. Бяха носили китки цветя, бяха пили стрити на прах изумруди, бяха слагали пиявици по бубоните, но всичко това се беше оказало повече от безполезно. Доктор Ааренс й беше казала, че каквото и да били правили, нямало да има никакъв успех, защото единственото, което вършело работа, били антимикробните препарати като тетрациклин и стрептомицин — а те бяха открити едва през двайсети век.