— Трябва да му даваме течности и да направим така, че да му е топло — отвърна тя.
Рош погледна писаря и каза:
— Бог няма да го остави.
„Ще го остави — помисли си Киврин. — Нали е зарязал половин Европа.“
— Бог не може да ни помогне срещу Черната смърт — каза тя.
Отец Рош кимна и взе мирото.
— Трябва да си сложите маската — каза Киврин и се наведе да вземе последния останал парцал. Завърза го на носа и устата му. — Винаги когато сте при него, трябва да я носите — каза тя, като се надяваше, че Рош няма да забележи липсата на нейната маска.
— Бог ли ни е изпратил тази болест? — попита Рош.
— Не — отвърна Киврин. — Не.
— А дяволът ли тогава?
Киврин се почувства много изкушена да каже „да“. Повечето от европейците бяха решили, че точно Сатаната им е изпратил Черната смърт. И бяха тръгнали на поход срещу поддръжниците на дявола — бяха изтезавали евреи и прокажени, бяха убивали старици с камъни, бяха изгаряли млади момичета на кладите.
— Никой не я е изпратил — отвърна тя. — Това е болест. Никой не е виновен за нея. Бог би ни помогнал, ако можеше, но Той… — Той какво? Не може да ни чуе? Изчезнал е някъде? Или пък не съществува изобщо? — не може да дойде — завърши тя съвсем нескопосано.
— И ние трябва да действаме от Негово име? — попита отец Рош.
— Да.
Отец Рош коленичи до леглото. Сведе глава към ръцете си, но после я вдигна отново и каза:
— Знаех си, че Бог ви е изпратил сред нас за добро.
Киврин също коленичи и събра ръце за молитва.
— Mittere digneris sanctum Angelum — започна молитвата Рош. — Изпрати ни светия Си ангел да пази и закриля всички нас, които сме се сбрали в този дом.
— Не позволявай Рош да се разболее — каза и Киврин, но на записващото си устройство. — Не позволявай Роузмунд да се разболее. Нека писарят умре преди болестта да е стигнала до белите му дробове.
Гласът на Рош беше същият както когато се беше молил за нея, и Киврин се замоли той да има същото успокояващо въздействие и за писаря. Не можеше да разбере дали е така. Писарят въобще не беше в състояние да си каже изповедта, а от мирото като че ли го заболя, защото когато Рош намаза дланите му, той потрепна, а дишането му стана още по-хриптящо. Рош вдигна глава и го погледна. По ръцете му бяха започнали да се появяват малки лилаво-сини ранички, което означаваше, че кръвоносните съдове под кожата се пръскат — един по един.
Отец Рош се извърна и погледна Киврин.
— Това ли са последните дни? — попита той. — Това ли е краят на света, предсказан от Божите апостоли?
„Да“ — отговори му Киврин наум, но на глас каза:
— Не. Не. Просто лоши времена. Една ужасна епоха, но не всички ще измрат. А след нея ще има много други, и то красиви. И Ренесансът, и реформите на Класицизма, и много музика. Прекрасни времена. Ще има много нови лекове и хората няма да измират от това, от едра шарка или пневмония. И всички ще имат какво да ядат, а домовете ще бъдат достатъчно топли и през зимата. — Тя се сети за Оксфорд с цялата му коледна украса, с осветените улици и магазини. — Навсякъде ще има светлина и камбани, които не трябва да се бият на ръка.
Думите й сякаш подействаха успокояващо на писаря — дишането му стана по-равномерно и той се унесе.
— Сега трябва да се махнете от него — каза Киврин на отец Рош, отведе го до прозореца и му подаде паницата.
— Трябва да си миете ръцете всеки път когато сте го докосвали.
В паницата нямаше почти никаква вода.
— Трябва да измием добре съдовете и приборите, които е използвал — продължи тя, докато го гледаше как мие големите си ръце. — Трябва също да изгорим парцалите и превръзките. Чумата е навсякъде по тях.
Отчето избърса ръцете си в расото и слезе долу, за да предаде на Еливис какво трябва да прави и какво не. Когато се върна, донесе паница вода и чисто парче плат. Киврин накъса плата на широки ивици и завърза една на носа и устата си.
Водата в паницата свърши много скоро. Писарят беше излязъл от унеса си и непрестанно молеше да пие. Киврин поднасяше чашата към устните му, за да не се доближава отчето прекалено често до болния.
По някое време Рош излезе за вечерната молитва и за да удари камбаната. Киврин залости вратата след него. Междувременно се опита да подочуе някакви звуци от долу, но там беше съвсем тихо. Или бяха заспали, или бяха болни. Сети се как Имейн се беше навела с мазилото над писаря и как Роузмунд се беше оказала под него на пода.
„Вече е много късно — мислеше си тя, докато крачеше из стаята — всички имаха съвсем директен контакт с вируса.“ Колко ли дълъг беше инкубационният период? Две седмици? Не, това беше необходимото време ваксината да започне да действа. Три дни? Или може би два? Не можеше да се сети. А от колко ли време писарят бе носил заразата? Тя се опита да си спомни кой беше седял до него на пиршеството, с кого беше говорил — но пък въобще не го беше наблюдавала. Беше гледала Гавин. Единственият й ясен спомен беше как писарят бърка под полите на Мейзри.