Имейн подпря лакти на пейката и притисна ръце към челото си.
— Разкажи ми приказката за непослушната девица — настояваше Агнес.
— Утре — отвърна Киврин. — Утре ще ти разкажа приказка. — И понесе мангала към стълбите.
Температурата на писаря пак се беше качила. Той вилнееше и крещеше части от месата за мъртвите така, сякаш псуваше. Постоянно молеше за вода и първо отец Рош, а после и Киврин излизаха до двора, за да носят нова.
Киврин слезе на пръсти по стъпалата с кофа и свещ в ръка, като се надяваше, че Агнес няма да я види, но и без това всички с изключение на лейди Имейн бяха заспали. Тя продължаваше да стои на колене и да се моли с изправен и непреклонен гръб. „Ти ни докара това на главата.“
Киврин излезе в тъмния двор. Чуваха се две камбани, които се разминаваха едва доловимо. Киврин се зачуди дали бият за вечерна молитва, или за погребение. До кладенеца имаше кофа, до половината пълна с вода, но Киврин я изля върху калдъръма и извади прясна. Остави я до вратата на кухнята и влезе вътре, за да вземе нещо за вечеря. На края на масата бяха поставени дебелите кърпи, с които се покриваше храната при носенето й в господарската къща. Киврин сложи в едната хляб и парче студено месо, завърза краищата й, след което грабна и останалите кърпи и отнесе всичко горе. Нахраниха се на пода, седнали пред мангала. Киврин се почувства по-добре още след първата хапка.
Писарят като че ли също беше по-добре. Отново задряма, след което веднага го обля гореща пот. Киврин попи потта с една от грубите кухненски кърпи и той въздъхна доволно и заспа. Когато се събуди, температурата му беше спаднала. Киврин и Рош избутаха раклата до леглото, сложиха отгоре й една лоена свещ и започнаха да се редуват да бдят над болния. Беше прекалено студено, за да може да се заспи, но Киврин се сви до каменния перваз и подремна. При всяко нейно събуждане писарят като че ли се чувстваше все по-добре.
Беше чела в „История на медицината“, че цепването на бубоните понякога можело да спаси болния. Неговият оток беше спрял да пуска течност, а хъркането в гърдите беше престанало. Може пък в крайна сметка и да оцелееше.
Имаше историци, които смятаха, че чумата не е убила толкова хора, колкото бяха отбелязани в архивите. Господин Гилкрист например смяташе, че статистиката е силно преувеличена заради страха и липсата на образовани хора и че дори и отбелязаните цифри да са верни, Черната смърт в никакъв случай не е убивала половината хора от всяко село. На някои места се бяха разболявали само по един-двама души. Имаше дори села, където не беше имало никакви жертви.
Бяха изолирали писаря веднага щом бяха разбрали за какво става въпрос, а Киврин пък беше успяла да държи отец Рош колкото е възможно по-надалеч през по-голямата част от времето. Бяха взели всички възможни предпазни мерки. И чумата не беше белодробна. Може би мерките бяха достатъчни и те бяха реагирали навреме. Трябваше да каже на отец Рош да затвори селото, да не пуска да влиза никой и така може би чумата просто щеше да ги подмине. Това се беше случвало. Цели села бяха оставали незасегнати, а до някои места в Шотландия тя въобще не беше стигнала.
Сигурно се беше унесла, защото когато се събуди, вече се развиделяваше, а отец Рош беше отишъл някъде. Тя погледна към леглото. Писарят лежеше абсолютно неподвижен, с широко отворени изцъклени очи. Тя си помисли, че е умрял и че Рош е излязъл да му копае гроб, но още докато тази мисъл се оформяше в главата й, видя как завивката на гърдите му се повдига и спуска. Киврин напипа пулса му. Беше бърз и толкова слаб, че едва успя да го намери.
Камбаната заби и Киврин се сети, че отец Рош е излязъл за сутрешната молитва. Тя издърпа маската върху носа си и се наведе над леглото.
— Отче — рече тя, но писарят въобще не даде никакви признаци, че я е чул.
Тя постави ръка на челото му. Температурата пак беше спаднала, но кожата му беше някак странна на допир. Беше суха като пергамент, а кръвоизливите по ръцете и краката му бяха потъмнели и повече на брой. Подутият му език стърчеше между зъбите му и имаше отвратително лилав цвят.
Миризмата беше ужасна — нездрава миризма, която се усещаше дори през маската. Киврин се покатери на пейката пред прозореца и отвърза ленената завеса. Свежият въздух имаше много приятна миризма — хладна и някак остра — и тя се наведе навън, за да вдъхне с пълни гърди.
На двора нямаше никого, но докато Киврин поглъщаше хладния свеж въздух, на вратата на кухнята се появи отец Рош с димяща паница в ръце. Той се отправи по калдъръма към господарската къща, но в този момент се появи лейди Еливис. Тя му заговори нещо и той се отправи към нея, но след това се спря и си дръпна маската на лицето, преди да й отговори. „Опитва се да пази хората“ — помисли си Киврин. Отец Рош продължи към къщата, а Еливис отиде при кладенеца.