Киврин се огледа за нещо, с което да раздвижи въздуха в стаята, скочи от пейката, взе една от кърпите, които беше донесла от кухнята, и пак се качи на пейката.
Еливис все още беше при кладенеца и в момента вадеше кофа прясна вода. По едно време спря, хванала се за въжето, и се обърна да погледне към портата. И точно в този момент влезе Гавин, повел коня си за юздата.
Щом я видя, той спря, а Гринголет се блъсна в него и заклати гневно глава. Изражението на Гавин беше същото както винаги — пълно с надежда и копнеж — и Киврин усети прилив на ярост, че нещата не са се променили, дори сега. „Той още не знае — помисли си тя. — Току-що се е върнал от Кърси.“ И веднага усети съжаление към него: че трябва да разбере и че Еливис трябва да му каже.
Еливис издърпа кофата, докато тя се изравни с ръба на кладенеца. Гавин направи още една крачка към нея, без да пуска поводите на Гринголет, после спря.
„Той вече знае — помисли си Киврин. — Знае. Пратеникът на епископа се е разболял и Гавин се е върнал, за да ги предупреди.“ Изведнъж обаче си даде сметка, че конете ги няма. Значеше ли това, че свитата е избягала?
Гавин стоеше, без да помръдва, и гледаше как Еливис издърпва тежката кофа до ръба на кладенеца. „Той би направил всичко за нея — мислеше си Киврин, — всичко, би я спасил и от сто главореза в гората, но от това не може да я спаси.“
Гринголет вече нямаше търпение да се върне в конюшнята и тръскаше гневно глава. Гавин постави ръка на муцуната му, за да го успокои, но вече беше много късно. Еливис вече го беше видяла.
Тя пусна кофата. Чу се такъв плясък, че долетя чак до ушите на Киврин, и в следващия момент Еливис вече беше в прегръдката му. Киврин ахна.
На вратата се чу леко почукване. Киврин скочи на пода и изтича да отвори. Беше Агнес.
— И сега ли няма да ми разкажеш приказка? — попита тя. Беше омърляна до ушите. Никой не се беше погрижил за косата й вчера — стърчеше във всички посоки изпод ленената й шапчица, а освен това очевидно малката беше спала до огнището: единият й ръкав беше изцапан с пепел.
Киврин укроти порива си да я изтупа и каза:
— Не можеш да влизаш тук. Ще се заразиш.
— Няма кой да си играе с мен — каза Агнес. — Мама отиде някъде, а Роузмунд още спи.
— Майка ти е отишла за вода — отвърна Киврин строго. — Къде е баба ти?
— Моли се — каза малката и посегна към полите й, но Киврин се дръпна и каза рязко:
— Не бива да ме пипаш, Агнес.
Агнес се нацупи.
— Защо си ми сърдита?
— Не съм ти сърдита — отвърна Киврин малко по-меко.
— Но не можеш да влизаш тук. Писарят е много болен и всички, които се приближат към него, ще… — Не можеше и да се надява да обясни на Агнес какво значи зараза. — Също ще се разболеят.
— А той ще умре ли? — попита Агнес и се опита да надникне вътре.
— Страхувам се, че да.
— А ти?
— Не — отвърна Киврин и си даде сметка, че вече не се страхува. — Роузмунд ще се събуди след малко. Помоли я да ти разкаже приказка.
— А отец Рош ще умре ли?
— Не. Иди да си играеш с количката, докато се събуди Роузмунд.
— Ще ми разкажеш ли приказка, след като писарят умре?
— Да. Слез долу.
— Всички ли ще умрем? — попита Агнес.
— Не — отговори Киврин. „Не, ако успея да го предотвратя.“ Тя затвори вратата и се облегна на нея.
Писарят продължаваше да лежи неподвижно. Явно цялото му същество се бореше с един враг, с който имунната му система не се беше срещала и срещу който той нямаше никаква защита.
Пак се почука.
— Слизай долу, Агнес — каза Киврин, но този път беше отец Рош с паница в едната ръка и лопата червени въглени в другата. Изсипа ги в мангала и започна да духа, за да ги разпали.
Отварата в паницата беше почти изстинала и миришеше ужасно. Киврин се зачуди каква ли е съставката, която смъква температурата.
Рош се изправи и взе паницата от ръката й. Опитаха се да дадат от отварата на писаря, но не можеха да напъхат лъжицата в устата му заради подутия му език и течността се стичаше покрай устата му.
Някой почука на вратата.
— Агнес, казах ти, че не можеш да идваш тук — разсърди се Киврин.
— Баба ме прати да ви кажа да дойдете.
— Да не би лейди Имейн да е болна? — попита отец Рош и тръгна към вратата.
— Не. Роузмунд.
Сърцето на Киврин подскочи.
Отец Рош отвори вратата, но Агнес не влезе. Стоеше на площадката и зяпаше маската му.
— Болна ли е? — попита Рош напрегнато.
— Падна.
Киврин се спусна покрай тях и хукна надолу по стълбата.