Роузмунд беше седнала на една от пейките край огнището, а лейди Имейн се беше надвесила над нея.
— Какво стана? — попита Киврин.
— Паднах — отвърна Роузмунд някак изненадано. — Ударих си ръката. — И я протегна към Киврин под много странен ъгъл.
Лейди Имейн измърмори нещо под нос.
— Какво? — попита Киврин, но в същия момент си даде сметка, че старицата се моли. Киврин се огледа, за да намери Еливис. Нямаше я. Само Мейзри се беше свила изплашено до масата и Киврин си помисли, че Роузмунд може да се е спънала в нея.
— Спъна ли се в нещо? — попита тя.
— Не — отвърна Роузмунд все така изненадано. — Боли ме главата.
— Удари ли я?
— Не. — Тя дръпна ръкава си нагоре. — Ударих си лакътя.
Киврин издърпа откопчания ръкав над лакътя й. Беше ожулен, но кръв нямаше. Киврин се зачуди дали може да го е счупила. Държеше го под някакъв странен ъгъл.
— Така боли ли те? — попита тя и го размърда.
— Не.
Киврин раздвижи и китката й.
— А така?
— Не.
— Можеш ли да си мърдаш пръстите?
Роузмунд ги размърда един по един, като продължаваше да държи ръката си под същия странен ъгъл. Киврин сбърчи чело зачудена. Може да беше изкълчено, но тогава едва ли щеше да го мърда толкова лесно.
— Лейди Имейн, бихте ли повикали отец Рош?
— Той не може да ни помогне — отвърна старицата с презрение, но въпреки това се отправи към стълбата.
— Мисля, че няма нищо счупено — обясни Киврин на Роузмунд.
Роузмунд свали ръката си, изохка и я вдигна отново. Всичката кръв сякаш се оттече от лицето й, по горната й устна избиха едри капки пот.
„Трябва да е счупена“ — помисли си Киврин и отново посегна към ръката й. Роузмунд се дръпна и преди Киврин да разбере какво става, падна първо на пейката, а после и на пода.
Този път си удари главата — Киврин я чу как се блъсна в камъка.
— Роузмунд, Роузмунд! Чуваш ли ме?
Момичето не помръдна. Беше отметнало ръката си, сякаш се опитваше да се хване за нещо. Когато Киврин я докосна, тя потръпна, но не отвори очи. Киврин се огледа като обезумяла за Имейн, но старата жена не беше на стълбата.
Роузмунд отвори очи и каза:
— Не ме оставяй.
— Трябва да повикам някого на помощ — обясни й Киврин.
Роузмунд поклати глава.
— Отец Рош! — извика Киврин, макар да знаеше, че той не може да я чуе през масивната дървена врата. Лейди Еливис обаче се появи при паравана и се завтече по мръсния под.
— И тя ли се е заразила от синята болест? — попита тя.
Не!
— Паднала е — отговори Киврин и пипна ръката на Роузмунд. Беше гореща. Роузмунд пак беше затворила очи и дишаше тежко и равномерно, сякаш беше заспала дълбоко.
Киврин вдигна тежкия ръкав нависоко, чак над рамото на Роузмунд. Обърна ръката й така, че да може да види под мишницата. Роузмунд се опита да се дръпне, но Киврин я беше хванала здраво.
Не беше толкова голям колкото този на писаря, но беше яркочервен и твърд. Не. Не! Роузмунд изстена и се опита да си дръпне ръката.
— Какво стана? — попита Агнес някъде от стълбите. — И Роузмунд ли е болна?
„Не мога да позволя да се случи това — мислеше си Киврин. — Трябва да получа помощ отнякъде. Всички са имали контакт със заразата, дори и Агнес, и тук няма нищо, с което може да им се помогне. Антимикробните вещества ще се открият чак след шестстотин години.“
— Твоите грехове ни докараха това на главата — чу се гласът на Имейн.
Киврин вдигна глава. Еливис гледаше Имейн, но някак разсеяно, сякаш въобще не я беше чула.
— Твоите грехове и тия на Гавин — повтори Имейн.
— Гавин — каза Киврин. Той можеше да й покаже къде е мястото на спускането, след което тя можеше да намери помощ. Доктор Ааренс със сигурност щеше да знае какво да направят. Господин Дануърти също щеше да знае. Доктор Ааренс щеше да й даде и ваксина, и стрептомицин, които тя щеше да донесе тук.
— Къде е Гавин? — попита Киврин.
Еливис я гледаше, на лицето й бяха изписани копнеж и надежда. Значи накрая бе успяла да привлече вниманието й.
— Гавин — повтори тя. — Къде е?
— Замина — отговори Еливис.
— Къде е заминал? — попита Киврин. — Трябва да говоря с него. Трябва да намерим помощ.
— Никой не може да ни помогне — каза лейди Имейн, падна на колене до Роузмунд и събра ръце. — Това е наказание от Бога.
Киврин се изправи.
— Къде е?
— В Бат — отвърна Еливис. — Да доведе съпруга ми.
Реших, че е по-добре да записвам всичко. Господин Гилкрист твърдеше, че се надява факултетът по медиевистика да бъде отворен към пътуване във времето, за да можем да получим информация за Черната смърт направо от мястото на събитията. Мисля, че сега ми се е удал идеален случай.